Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Наистина ще ти ДАМ… Ето.
— Какво е това?
— Ивица хартия, лист, слепен на геврече. Има вътрешна и външна страна, нали?
— Да… — сви тя рамене.
— А ето сега го късам и лепя пак, но завъртам единия край, опакото с лицевото… какво се получи?
— Изкълчено геврече.
— Което няма външна и вътрешна страна. Провери с пръст, прекарай го по повърхността.
— А! — смая се жената. — Наистина!…
— Лист на Мьобиус. Математик, живял през осемнайсети век… май. Тогава го е измислил. Или открил. Та, ето ти нещо, което има само ЕДНА страна. Само не ме карай да ти го покажа с монета!
Не че не бих могъл…
Елена разглеждаше листа в дланта си. Държеше го много внимателно, като крехка играчка за новогодишна елха.
— Над какво се замисли? — подхвърли Иван.
— Чудя се модел на какво е?
— На всичко, за което си мислела, че има две страни.
Тя поклати глава, не беше съгласна.
— Безкрайност. Това е безкрайността.
— Хайде бе! — иронично присви очи Иван. — И как така ти се побира в шепата? Ами да — безкрайност. Портативна вечност. Не е ли прелестно… лельо?
Тя прие играта и престорено се нацупи.
— Не е прелестно да ми викаш „лельо“.
— Ами някой одеве ми приказваше за старост-нерадост и че не му се ходи по концерти… — Пресегна се и натисна копчето на радиото. В стаята нахлу рокендрол, жив като пролетта.
Елена направи две-три стъпки, ритъмът я увлече, тя се завъртя през кухнята. С дънки и вързана на опашка коса наистина ѝ отиваше да е гимназистка — „хлапачка“. Може би гимназистка с грижи, хвърлили сенки върху лицето… но само толкова.
За неудоволствие на Иван тя не продължи да танцува. Преминавайки покрай радиокасетофона, Елена окачи мьобиусовия лист на антената му и намали звука.
— Нека си знаем гьоловете… и годините — каза засмяна и седна.
О, слънце, досети се изведнъж Иван. Остеопороза. Затова върви така предпазливо, сякаш плува. А навремето я викаха в отбора по спортни танци… Лельо, мила…
Той плъзна магически пипала към нея… и веднага ги отдръпна. Алванд вече бе започнал с терапията. Не само си приказва с Елена, защото му допада като събеседник. Ах, ти, оръженосецо…
— Как мина днешният работен ден? — попита той светски и пристъпи към хладилника.
— Както винаги — махна Елена. — Канцеларщина. Чудя се дали когато дадат ДЗИ на някой чорбаджия, няма да се оправят нещата… А, в автобуса на връщане един младеж, не му знам името, тук от махалата е, играехте като малки…
— Черен такъв, с криви зъби?
— Да.
— Стоян.
— Може би. Пита ме как си… няма ли да отидеш за един мач на игрището…
— Ааа… не е Стоян. Пламен е. Хм. Ами защо сам не дойде да ме викне за мач?
— И аз това попитах, той нещо замърмори…
— Хм. По едно време си мислех, че цялото село ще се изсипе на гости да ме зяпа, пък то… — Иван загърби Елена, защото се изчерви. Този път ПОЧТИ излъга. Изобщо не се чудеше на липсата на интерес от страна на съселяните си. Мисловният щит ги пропъждаше и укротяваше любопитството им.
Но Елена имаше свое обяснение, което по други причини изопна Иван — отначало от изумление.
— Ами хората ги е страх още… — рече тя многозначително.
— От какво?
— От Държавна сигурност.
Иван бавно се обърна.
— Нали не мислиш, че аз имам нещо общо? — попита той и млъкна.
Явно мислеше. Ами да, как иначе да си обясни РАЦИОНАЛНО какво се е случило, как така е жив, а са докарали ковчег и предали смъртен акт…
— Не е каквото изглежда — каза намусено.
Елена сви рамене. Всъщност, не беше засегната, че племенникът ѝ има някакви тайни. Приемаше ги. И все пак отглас от укор прозвуча в думите ѝ:
— Назоваването на нещата с истинските им имена дава сигурност. — Тя наклони глава и сложи точка на темата, продължавайки с друго. — Сигурност и власт, контрол над нещата. Това дава словото. Нали затова е било в Началото.
— Хъммм… не съм съгласен.
— Винаги си несъгласен — засмя се Елена, подготвяйки се за спор. Не беше престанала да обича дискусиите, стига в тях да няма противопоставяне. Везничката тя.
— Първо, не съм съгласен, че в началото е било словото. Нито мисълта.
— По това сме спорели с теб до малките часове — подсети го тя.
— Добре, да не се връщаме тогава. Но ето, казваш, че с назоваването на нещата придобиваш контрол над тях. Това е… илюзия. Единственото, на което можеш да разчиташ, като наричаш нещо, е да придобиеш разбиране за същността на самото назоваване. Което не е малко. Да, това вероятно е вид власт. Но е като… ето, местоимението „мое“. Не в смисъл на нещо, което ми принадлежи, а нещо, което съм направил, станал съм причина да се случи. Така „власт“ е като да се научиш да правиш балончета с дъвка, да караш колело без ръце. Това е власт над теб самия. Над мислите, над идеите, на които може и да не си им автор, но ги споделяш. Власт над представите ти за действителността. Тогава става малко по-лесно и възможно да я видиш каква е наистина.