Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— За религия.
— Религия?
— Да. Разгроми пред мен всички божества от „Илиадата“. Богове ли, пита ме. Аха, ония, дето все се гневят. И като ги почна… Зевс убива сина на Аполон, а той, нафуканият гангстер-колежанин, така го нарече, продължил безропотно да служи на боса и даже му се подмазвал. Олимп, казва, е като дома на дон Корлеоне, само дето боговете са по-големи диваци от бандитите, че и узурпатори… и всичко, което кажеше, подкрепяше с толкова остроумни и точни примери, че… просто възхитителен! Що за богове, казва, не са изградили нищо, само използват вече направеното от титаните. Много ми беше забавно! Не очаквах такава ерудиция…
— Защо не. Ален… — за малко Иван пак щеше да изтърве истинското име на събрата си — е умно момче.
В следващия момент той усети различен полъх откъм Елена. И си даде сметка, че това, което почувства едва сега, беше присъствало в нея от по-рано. Просто бе малко позасипано с възхищението на жената към събеседника, с който може да се говори интелигентно и увлекателно. Двете ѝ настроения не се смесваха, не се потискаха едно друго. Под впечатленията от приятния разговор с „французина“ се спотайваше тревога, но с непознат привкус. И в момента тъкмо тая тревожност изплува нагоре.
Елена попита направо — сякаш се боеше, че няма да посмее да зададе въпроса, ако вземе да обикаля отдалеч:
— Ванко, бил си в Чуждестранния легион, нали?
Иван почти не се озадачи. В действителност, шашавото питане представляваше образец за логика. Вероятно по този начин Елена навързваше в стройно обяснение предположенията си за всички събития — сегашни и отпреди девет години. Присъствието на „Ален“ и липсата на вести от Иван през цялото време са ѝ подсказвали как да нареди пъзела, как с възможно най-малко болка и страх да отговори на мъчещите я въпроси.
Змеят с човешка кожа само се подсмихна. Не искаше да лъже. Не можеше да каже истината.
Както се надяваше, Елена изтълкува това по свой начин.
— Не искаш да отговаряш, добре. С Ален изглежда сте… много добри приятели.
— Без малко да кажеш „братя“ — подхвърли Иван. Каза го механично, преди да се усети, че прекалява. Ох, гадни човешки навици… тялото диктува реакции, хитрува, заобикаля съзнанието, лъже волята…
Елена се сепна и направи големи очи:
— Да… наистина… имате някаква прилика. Сродни души — усмихна се тя по своя неподражаем начин, свеждайки глава. — Навярно имате еднаква карма. Сходни вибрации. Свързва ви общ път, над материалните неща…
Еднаква карма… — помисли си Иван. — Лельо, мила, колко често отгатваш нещата, без даже да подозираш до каква степен си права…
Ала на глас рече:
— Хм. Душите не са ли материални? Според мен са. Защото нематериалното е илюзорно. Съществува само като начин за тълкуване на материални неща.
— Наистина личи, че Ален ти влияе! И той е краен материалист. Казва, че няма разлика между материалното и духовното.
— Няма… граница. Според мен.
— Да, правилно, така го каза.
— Май… нещо не сте се разбрали правилно.
— Няма значение… Видях го с речници. Учи ни езика. — Иван потисна усмивка. — Преди не се ли е интересувал как звучат думите на български?
— Не… нямахме време.
Елена стана още мъничко по-сериозна. Приглади покривката, поглеждайки ръцете си, и рече небрежно:
— Той ми спомена, че сте били ранявани.
Ох, Алванд…
— Дреболии — още по-небрежно отвърна Иван.
— Да, той реагира по същия начин — jamais gravement… — Тя потърси очите на племенника си. — Ванко, кажи ми, че си се върнал завинаги. Че повече никъде няма да те пращат… който и да е. Вече сме в други времена.
Иван сведе лице към третото, все още неотворено кисело мляко.
— Значи, пак ще продължите с тази ваша… професия? — тъжно попита тя, поглеждайки го с надеждата да отрече.
Той отвърна на погледа ѝ.
— Не е професия. Такъв е животът ни.
Каза го меко, но непреклонно. Вътрешно недоумяваше за смисъла на „другите времена“.
Елена отново потърси спасение в гънките на покривката.
— Ами да, в един момент ставаш част от това, което вършиш… — въздъхна тя, но отново се усмихна ведро. — Важното е, че си жив и здрав. Виждаш ми се уморен, иди да спиш, аз те заприказвах. Друг път ще си бъбрим до късно.
— Няма страшно. Винаги ми е било и ще ми бъде приятно да си бърборим. Бате Митьо май се бави?
— Обади се, че няма да се прибере преди единайсет. Имат повреда в една от машините, някакъв кран. Трябва спешно да го оправят, за да продължат утре с ремонта на моста.
— Така е, като още е в „Пътно строителство“… Ами, лека нощ, Елена.
— Лека нощ, Ванко.