Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Знам — той издърпа ръка и посегна към цигарите.
— Ти винаги знаеш… Макар че колко още трябва да научиш… Аз все не мога да те изненадам.
— Напротив. Вие с бате Митко всякога сте ме изненадвали. Приятно. Най-приятно. Едва ли ще смогна да ви се отплатя някога за това… знам, за такива неща не се търси отплата…
— Нали си тук. Нищо друго няма значение. Радост…
Той се загледа в тъмнокафявите очи на Елена, крехки и прозрачни.
Не трябваше да се срамуваш пред нас от обичта си към Искра — казваха те. — Само в това сбърка. Но сега… навярно всичко ще се оправи.
Навярно, отвърна безмълвно той.
— Нищо друго няма значение, Ванко — повтори на глас Елена.
Той ѝ се усмихна.
Със същите думи, съвсем същите, го посрещнаха и там, на зертона, неговите Посрещачи.
— Искаш ли да се преместим в хола, май има нещо интересно по телевизията? — предложи Елена. — Ще си бъбрим за хубави неща, не за тежки спомени. После и бате ти Митко ще си дойде, ще има да си приказваме… оттук до безкрай. Сега.
Той кимна.
Безкраят продължи до три сутринта. В полунощ към малката щастлива вечност на семейството се присъедини и Алванд — по този случай пуснаха диска на „Щурците“, който змеят бе купил на концерта.
Това, че семейството бе непълно, почти не пролича.
Може би защото Искра не излизаше от мислите им и сякаш не липсваше.
Преди да легне да поспи, Иван притисна буза до вратата на стаята ѝ.
6.
— Как е?
Венета без въодушевление подхвърли на бюрото му прясно изсушена пачка. Северин сграбчи фотографиите и ги заразглежда.
— Значи позна, а? Наистина си има някой… — понацупи се той. — Само толкоз ли? Ми това може да е просто неин познат… Това в сладкарница ли е? Къде?
— Да. На Орлов мост.
— Може просто да е познат — кисело повтори детективът. — Нищо не можем да кажем на клиента…
— Той е.
— Кой „той“?
— Тайният любовник на Искра. Ама думата ми се струва направо бледа за тях…
Северин учудено вирна лявата си вежда към Венета. Помълча малко, въздъхна и рече:
— Добре, това пак ли е интуиция? Какво всъщност правят през цялото време. Като гледам таймера на апарата… цял час, че и повече.
— Нищо особено в общоприетия смисъл. Седят на пастичка и боза. Тя — кафе и минерална вода…
— Венета! Толкова и аз виждам от снимките!
— Мълчат. Гледат се в очите. Почти непрекъснато. Направо се галят с погледи. И съвсем леко или широко, но внезапно си се усмихват… и пак са сякаш глухонеми. Докосват се с ръце под масата.
— Никъде не ги виждам така…
— Защото не успях да ги хвана, затова. През цялото време имах чувството… че си говорят, без да млъкват.
Северин потропа снимките по плота на масата като тесте карти.
— Нещо си много… хм… лирично настроена. Или греша?
Венета тропна пред него фотоапарата и кожения калъф с телеобектива.
— Иди да ги пасеш ти, пък да те видя как ще си настроен!
— Ама моля ти се, с нищо не исках да те засегна… Венета… Обади се, чу ли ме! Не си изключвай пейджъра!… — Северин поклати глава. — Женски истерии.
Макар поведението на Венета да го бе смутило с това, че изглеждаше твърде нетипично за нея, той го отдаде на някакви нейни лични проблеми. Е, трябваше все някога да се пропука тази маска… въпреки че опитът му да надникне под черупката ѝ бе завършил плачевно. И мъчително. За двамата.
Буф! Стари истории, що ли се сеща?… Я да видиме какво е записала Венчето на диктофончето…
Разочарова се. Освен нейни откъслечни наблюдения за места, часове и неразбираемите ѝ съкращения, нямаше нищо от обектите. Ах, да, те нали не си приказвали.
Поне на глас.
Северин въздъхна и се разшета из офиса, като остави записът да се извърти без прескачания, може би все пак бе пропуснал нещо.
От касетофона гласът на Венета сипеше отсечени фрази.
Той зарови ръце в своето чекмедже, тънещо в неразбория. Не можеше да намери фактурите, с които трябваше да ходи на консултация относно тъпите данъци…
Нещо казано от съдружничката му го накара да зареже издирването и да върне записа назад. Захапа нокът и заслуша.
„Прави впечатление синхронът в движенията им. Бележка: Искра е играла народни танци, непознатият мъж също може да е танцьор. За проучване…“
Прекъснато щракане, наблюденията на Венета отново изплуваха от магнитната лента:
„Въпросният синхрон е по-скоро прилика в жестикулацията им, но може и да ми се струва, досега са твърде пестеливи, не ръкомахат, но раменете, накланянето на главите… Нещо странно има, обаче още не мога да си го изясня…“