Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Тъкмо разсъждаваше над последния посетен концерт — как успява да живее крилата душа в безкрилото тяло на певеца, чийто глас се извиси над залп смъртохвъргачки в залата на НДК, мъртвото подобие на зертон. Разбира се, огнебойките бяха заредени с „развлекателни муниции“, както веднага ги сканира застаналия нащрек шаркан, но произведоха достатъчно шум, три отсечени удара по нервите и после — злокобно тракане… а в същото време гласът на човека ги надмогна и без усилвателите. Алванд замръзна тогава. Само това — живият глас, който надвива мъртвите изстрели — се видя на змея като поезия, а имаше и слова в песните на всичко отгоре… чак му дойде в повече.
Възможно ли е сред ХОРАТА да има толкова ПОЕТИ?… Та те живеят в света на лъжовния език, мислите им се движат в очертаните от Заблудата корита. Странно… Ето, събратът Иван-Крилан казва:
Лъжовният език — и спрегнатото с него мислене — не е предназначен за общуване, а за налагане на власт, за внушение, за създаване на илюзия, в която да се чувстваш уютно. Да се чувстват уютно червеите, които не могат да летят и бездната отдолу ги плаши. Бездна за тях е истината, че всичко е „безсмислено“… вместо да се зарадват, че има толкова много за „осмисляне“ и самоусъвършенстване…
Мнението на събрата Крилан е страшно… безнадеждно за хората. Но очевидно не всички са такива, за каквито говори събратът…
Разсъжденията му бяха прекъснати от двойка влюбени, които вървяха насреща му по алеята.
Оръженосецът мигом настръхна. Не му хареса излъчването на младия мъж.
Девойката се въртеше около него, закачаше го, играеше като малко драконче в слънчеви лъчи, а той… Не, той по някакъв свой начин изпитваше добри чувства към момичето. Само че Алванд не съумя да разбере какви са те и доколко съответстват на определението „обич“, дори в доста противоречивия му и ограничен човешки смисъл.
Тя се опитваше да го увлече подире си да тичат по тревата, да изразят радостта си.
Той не искаше да го направи. Вероятно му се струваше „неуместно“ и „глупаво“. Алванд се учуди.
А после се случи нещо, за което не бе подготвен. Стана внезапно, без предупреждение, без проблясък на лошо намерение от страна на младежа.
Той улови девойката за ръката и я стисна с пръсти като с клещи. Ощипа я безмилостно, хем разбирайки, че причинява болка, хем нехаейки за това. Лицето на момичето се изкриви, тя проплака изненадано, притихна… и закрачи покорна, УКРОТЕНА, до своя… какъв? собственик?
Алванд съвсем инстинктивно, сякаш новоизлюпен, реагира и пое болката ѝ по начин, който избягваха да правят Лечителите. В същото време заби поглед в младежа, търсейки в миризмата на емоциите му обяснение за постъпката.
Младежът забеляза вниманието на минувача. Намръщи се. Спря.
— Кво си зяпнал, бе!
Алванд мълчеше. Момичето се опитваше да се скрие зад приятеля си, срам пръскаше от нея като искри от болид.
— Айде, минавай си по пътя! Чу ли ме, нещастник?
Алванд сведе поглед и продължи. Разбра причината. Младежът бе жесток и безразличен. Кух. Змеят не очакваше, че разгадката може да е толкова елементарна. Това човешко създание сякаш не бе от един и същ биологичен вид с немалко други срещнати хора… но и те, при определени обстоятелства, биха могли да направят нещо подобно! — прозря внезапно Алванд.
Но защо?
Грубиянът излъчи разочарование. Каза нещо през зъби.
За миг Алванд се изуми какво значи изявеното от човека желание по отношение на майка му. После долови формата, съдържанието и натовареността на фразата. Беше обида. Беше предизвикателство. Беше подигравка с неща, за които змеят досега не си беше представял, че може да бъдат сведени до обекти за гавра.
Стана му досадно. Нима душевно дребното същество зад гърба му си въобразява, че може да заплюе небето? Хм… човешки израз. Какво лошо има в плюенето?… Че може да намаже с кал Слънцето? Че може да оскърби с ДУМИ и жалки действия змей, който лети високо?
Продължи да крачи по алеята и изобщо не обърна внимание на презрителното „шубе, педал!“, запратено подире му.
Но чу как младежът се обърна към момичето:
— Айде, щом ти е толкова палаво, ела у нас.
Змеят ограничи конуса на слуховите си възприятия, а после изтри случката от приоритетната част на съзнанието си. Тя щеше да остане завинаги като картина от огромната галерия отминали моменти и научени истини, обграждаща арената на неговата моментна воля и мисъл — всичките тези картини винаги в готовност, под нокът, за да позволяват правилно да оценява, анализира и действа.