Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Бога ми, Велигис — каза сопнато той, — нямам желание да споря с теб днес. Върховният крал Елиас ми създаде твърде много проблеми и е крайно време да направя необходимото.
— Но вие не тръгвате на бой самичък — разгорещи се едрият мъж. — Повеждате стотици, не, хиляди мъже, чието добруване е ваша грижа. Семената на разрухата се носят във въздуха и отговорността на Майката Църква е да внимава те да не попаднат на плодородна почва.
Леобардис поклати печално глава, а дребният паж повдигна плахо позлатения му шлем с боядисана в синьо грива.
— Днес отвсякъде сме заобиколени от плодородна почва, Велигис, а разрухата е на всяка крачка — ако ми простиш, че се възползвам от поетичното ти слово. Въпросът е да се опитаме да скършим пъпките й, преди да са разцъфнали. Ела. — Той потупа писаря по месестата ръка. — Време е да сляза в десантната лодка. Придружи ме.
— Разбира се, херцоже, разбира се. — Велигис се извърна на една страна, за да се промуши през тясната врата. — Простете ми, че няма да сляза с вас на брега поне засега. Напоследък краката не ме държат. Остарявам.
— О, но словата ти не са загубили пламенността си — отвърна Леобардис, докато бавно пристъпваха по палубата.
Загърната в тъмна роба дребна фигура пресече пътя им и спря за миг, за да кимне бегло, без да отпусне скръстените си на гърдите ръце. Писарят се намръщи, но херцог Леобардис отвърна на поздрава с усмивка.
— Нин Рейсу отдавна е на „Скъпоценния камък на Еметин“ — поясни той — и е най-добрата познавачка на морето. Не я карам да спазва етикета — ниските са странен народ, Велигис, щеше да го знаещ, ако кръстосваше моретата. Ела, лодката е насам.
Вятърът откъм брега изду наметалото на Леобардис като синьо платно под надвисналото небе.
Най-малкият син на Леобардис Варелан се взираше към сушата — твърде дребничък, за да изпълни блестящата си ризница. Тънкото му личице се подаваше боязливо от отверстието на шлема, за да огледа струпващите се набански войски, сякаш баща му би го държал отговорен и за най-дребната разпуснатост сред блъскащите се и ругаещи войници. Повечето го подминаваха без необходимото чинопочитание. Варелан бе свъсил чело и не се успокои дори когато видя баща си да слиза от достигналата сушата лодка и да изгазва последните няколко крачки до скалистия южен бряг на Хернистир.
— Милорд… — започна той и не продължи.
Леобардис предположи, че се колебае дали да слезе от коня и да коленичи. Едва успя да не се намръщи. Обвини наум Несаланта за плахостта на момчето, тъй като тя не се отделяше от него, като пияница, който не се отделя от чашата си; не желаеше да признае, че последното й дете вече е пораснало. Вероятно и той имаше известна вина. Не биваше да се присмива на интереса на момчето към духовенството. Но това беше преди години и вече нищо не можеше да се промени; момчето трябваше да стане воин, та дори това да му струва живота.
— Е, Варелан — каза той и се огледа. — Изглежда, сине, всичко е както трябва.
Макар според онова, което виждаха очите му, баща му или беше полудял, или проявяваше прекалена любезност, върху лицето на младия мъж грейна благодарна усмивка.
— След два часа корабите ще бъдат разтоварени. Потегляме ли тази нощ?
— След като сме се клатили цяла седмица по морето? Ще ни убият и двамата и ще си намерят нова херцожка фамилия. Макар че ще трябва да очистят и Бенигарис, ако искат да отсекат цялото родословно дърво. Като стана дума за брат ти, защо не е тук?
Въпросът прозвуча уж между другото, но отсъствието на по-големия му син го подразни. След продължили седмици наред тежки спорове дали Набан да запази неутралитет и бурни реакции по повод решението на херцога да подкрепи Джосуа, Бенигарис бе променил убежденията си и бе обявил намерението си да се присъедини към баща си и войските. Херцогът беше сигурен, че Бенигарис не би могъл да се откаже от възможността да поведе Легионите на Рибарчето в битка, дори това да означаваше отказ от възможността да седне за кратко върху трона на Санселан Махистревис.
Усети, че се разсейва, и продължи:
— Не, не, Варелан, трябва да дадем една нощ на мъжете да си отдъхнат в Кранхир, макар че това може да се окаже недостатъчно при този лош развой на войната на Лут на север. Къде каза, че е Бенигарис?