Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Мариана го гледаше стреснато, невярващо, Иван почти гневно тръсна глава:
— Тежко му, ако не те послуша! Но ще те послуша… — змеят поклати заканително глава. — И още как ще послуша! А ти веднага да идеш на зъболекар! Още днес. И на пълни прегледи! И да се грижиш за себе си! И от нищо да не се боиш, чу ли! Веднъж като го огънеш, от талисманите повече няма да имаш нужда. Да! И да ти купи някаква печка, калорифер! Тук е студено! — Той се наведе към нея, сериозен, с поглед като меч. — Вярваш ли ми?
Мариана не смееше да въздъхне. Разлепи напукани устни:
— Вярвам, Ванко. Но ще си ги пазя — и калинката, и мартеничката. За спомен.
Пъстрите ѝ очи (леле, бях забравил, а може би и не забелязвах, че са пъстри!) ставаха все по-бистри. Попита, повече с тях, отколкото с глас:
— Ти няма да останеш тук дълго… познах ли?
— Да. Няма да остана дълго… — Той почувства умора. Притвори клепачи.
А тя — ахна, притиснала ръце към гърдите си. С учудване се опипа. Усещаше как нещо се влива в нея. Нещо светло. Чувстваше се като току-що полято цвете, изоставено да съхне в забравена саксия.
— Мариана! Какво правиш!
— Ръка да ти целуна, Ванко. За благословията.
— Недей. Аз не благославям!
— Та не го ли стори току-що, Иване? — засмя се тя.
Красивото момиче в нея бе започнало да гризе отвътре повехналата обвивка. Дали щеше да успее — зависеше единствено от волята ѝ.
— Благодаря ти за айряна. Бъди щастлива. Аз ти го заръчвам!
— Подушвам, че си лекувал някого, събрате.
— Да. Минах покрай голяма къща, пълна с болка. Влязох и… Има още много такива домове. Проверих. В тях се мъчат да вършат онова, което правят у нас Лечителите.
— Ох… Поне сполучи ли?
— Напълно.
Иван кимна разсеяно и подхвърли:
— Все пак не прекалявай, даже когато си заслужава. Преди всичко трябва да се възстановим… и да се приберем…
— Пресметнах наново срока на регенериране. Киселото мляко и някои положителни потоци ще ни позволят да се съвземем по-бързо, отколкото си мислехме.
— Това е добре. Много добре! А… Май имаш и лоша новина… каква е тази гадна миризма от джоба ти?
Алванд му подаде газов пистолет.
Иван с отвращение го взе.
— Виж това нещо… — каза намръщен. — Виж го само. Не е изковано от живи ръце. Направено е от машина. Безлико е. Няма име. Обикновен механизъм за убиване.
— То е слабо да причини сигурна смърт. Но си прав. Мерзост е.
— Да, наистина. Откъде го взе?
— Стреляха по мен с него. Не, нищо не им сторих. Не съм дошъл за съдник. Вързах ги с магия и ги оставих на тукашните стражници. Видях, че ги прибраха.
— Хм. По това, което чета по вестниците, не се изненадвай, ако ги пуснат. Тук правосъдието е… странно.
— Нима няма да ги накажат?
— Кой знае. Зависи какво са извършили и кого могат да подкупят.
— Ако ги срещна отново, ще съм принуден да действам. Не си съгласен.
— Не съм.
— Ще се съобразя с твоето мнение. Но може да не ми остане друг достоен избор.
— Просто внимавай, Алванд.
— Разбрахме се да ми викаш Ален.
Иван се засмя.
— Добре. Но не ме карай да ти говоря на френски!
— В момента говорим на френски.
— Така ли?… хм. Всъщност, в главата си го чувам като български, но от устата ми излиза друго.
— Видя ли, спазваш прикритието, Иван. Без да се усетиш. Не си станал отново човек, събрате. Тази кожа сега е измамна. Като коричка върху рана.
— Толкова ли силно пролича страхът ми? Мислех, че съм го скрил — въздъхна Иван.
— Пролича. Бъди спокоен. Лъжовният език ти влияе, кара те да си мислиш лъжовни неща, събужда старите кошмари. Не им вярвай.
— Благодаря, Алванд… Ален. Ще спиш ли?
— Не, мисля да гледам видео и да чета.
— Пак ли тълковни речници?
— Пак. Много интересно нещо — думи обясняват думи… Защо хората толкова рядко мислят? Използват щампи, заучени неща… И не се разбират, дори когато един на друг си говорят познати думи.
— Аз така и не можах да разбера много неща тук. Въпреки че си блъсках главата над тези въпроси, които ми изсипа за три минути, чудех се над тях през целия си съзнателен живот. А значителна част от него премина сред човеците.
Алванд започна да се съблича, Иван отново забоде нос във вестника, но с края на окото си видя нещо.
— Имаш синина над лакътя.
Алванд помълча.
— Поех удар — отвърна най-сетне.
Иван въздъхна и не попита повече. Но събратът му за една секунда превъртя в паметта си случката.
Прекосяваше градския парк, чието име си преведе като „Свободно място“, но после чу, че го наричат и „Борисова градина“. Сред дърветата шумът на самоходните механични повозки омекваше, миризмата на петролни отпадъци мъничко се притъпяваше. В шумата ровеха птици, по короните прескачаха катерици, минаваха кучета, животни, типични само за Борея отпреди войната, котки, които и преди беше срещал в малките дъбравни царства на самодивите. Алванд намираше това незастроено пространство за умиротворяващо.