Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Ти плати нас? — извикаха някои маймунки. — Туй-онуй за купон? Играчки и механика?
Но Каспар им изшътка — Орландо започваше да разпознава някои от тях по гласовете.
— От каква услуга се нуждаеш?
— Опитвам се да открия някого. Името му е Мелхиор и има нещо общо с Дървесната къща. Той или тя — или може би повече от едно лице — е изработил софтуер — нещо за червен грифон в сим-света на средните земи.
— Мелхиор? — Зуни се носеше из въздуха като малка фея, която се чувства съвсем като у дома си. — Лесно! Куче, куче, куче!
— И приятели на кученцето! — каза друга маймунка.
— Чакайте малко. Какво искате да кажете?
— Това е малко като да говориш с овесените си ядки — обади се Фредерикс. — Зарежи ги, Орландо.
— Задръж. Зуни, „Кучето“ човек ли е?
Малката маймунка се завъртя.
— Не, не, не човек — старо! Милиони години!
Каспар пак изшътка на по-младата част от племето.
— Той е старец. Наричаме го Куче. Живее в кьошето с паяжините. — По-стар от скалите! — извика една маймунка.
— По-стар от чичо Джингьл! — изкиска се друга. — Стааар.
Орландо с мъка успя да схване, че някакъв старец на име нещо като „Синьо Куче плюс Нике“, или просто „Куче“, има местенце на хълма на основателите в Дървесната къща и заедно с неколцина други навремето е създавал схеми под псевдонима Мелхиор.
— Направил взривяващ бутон — с удоволствие си спомни Зуни. — Слагаш го на нечия глава, натискаш — буууууум!
Орландо се надяваше, че тя говори за нещо, случило се със симове, а не с истински хора.
— Можете ли да ни върнете в Дървесната къща, за да поговорим с него?
— Уф! — каза Зуни. — Още по-добре. Ти види него, той види тебе.
— Веднага ще се свържем с него — обясни Каспар. — Кучето обича ужасното племе. Винаги казва: „Точно от това имах нужда!“, когато му отидем на гости, за да играем на забавни игрички.
Маймунките изведнъж се превърнаха в жълт циклон, завъртяха се толкова бързо, че се размазаха като топящо се масло, после изчезнаха.
Орландо се наслаждаваше на тишината. Главата му започваше да пулсира — лека трескава болка. Фредерикс стана, плъзна се към вандалската пирамида от трофеи и спря пред Черния принц елф.
— На Дитер Кабо това би му харесало.
— Не обвинявай мене, обвинявай Мемориалното общество на ценителите на изкуството „Тарзан“.
Фредерикс се плъзна обратно.
— Значи мислиш, че тези микро-изроди ще ти помогнат да намериш нещо, което си виждал насън? Орландо, напоследък чувал ли си се какви ги говориш?
— Ще тръгна по всяка следа, до която се добера.
— Да, забелязах. — Приятелят му се поколеба. — Как се чувстваш?
— Не започвай пак. Нищо не трябваше да ти казвам.
Фредерикс въздъхна, но преди да успее да добави нещо, една стена на обиталището стана пропусклива и през нея нахлу сонм маймунки.
— Хайде! — извика една. — Сега идва бързо-бързо-бързо!
— Какво има? — Орландо не можа да схване нищо от брътвежите на племето. — Какво?
— Намерили Куче — измърка Зуни в ухото му. Носеше се точно над лявото му рамо. — Той има голяма тайна. Силна линия, пробив плюс, всички цветове! Тръгвай с мене!
— Кучето прави нещо — обясни Каспар в другото му ухо. — Нещо, което се опитва да скрие. Голяма тайна, но никой не е глупак в ужасното племе!
Орландо не можа да не си помисли за анимационното филмче, което веднъж беше гледал — мъж, на едното му рамо се мотае дявол, а на другото — ангел, и всеки се опитва да го придърпа към себе си. Ами ако чуваш само гласове на неконтролируема анархия в двете си уши?
— За какво говорите? Каква тайна? Какъв пробив?
— Голяма дупка за някъде. Хайде! Ще те вмъкнем! — Зуни звънтеше в ухото му като земна пчела. — Изненадаме Куче! Смях и писък, смях и писък!
— Ужасно племе голямо с мрежа-яздещ екипаж! — извика друга. — Килохана! Затегнете коланите!
— По-бавно! — трепна Орландо. Трескавото главоболие изведнъж беше станало ужасно и той не искаше да го препират. Но беше твърде късно за каквато и да било възможност за консултации — маймунките бяха в настроение за „пълен напред“. Фредерикс се разлюля и изчезна, погълнат от нещо, което само ужасното племе знаеше. Цялото обиталище започна да се върти като няколко различни бои, изсипани едновременно в канала.
— По дяволите, чакайте малко…! — извика Орландо, но викаше в празното и изсъска като сляп сигнал, когато помъкнаха и него.
Заля го мрак. Падаше, летеше, разкъсваше се в различни посоки. Пукането в ушите му ставаше все по-силно, докато зарева като двигателите на междупланетен кораб.