Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Дръж се, Земеделецо! — щастливо надвика грохота Зуни някъде в мрака. Гласът беше безгрижен; или това неприятно преживяване си беше само негово, или тези луди деца просто бяха свикнали? Усещането, че го дърпат, нарасна, сякаш беше разтегнат до нишка и го бяха изсмукали през сламка. Приличаше на някаква търкаляща се крайбрежна симулация, но сигурно трябваше да са между симулации… Орландо едва можеше да мисли. Май се движеше по-бързо, още по-бързо…
След това вселената колабира.
Всичко спря, сякаш нещо го беше сграбчило с гигантска ръка. Чу далечни писъци, тънки детски гласове — вече не бяха щастливи. Съвсем тихо, като иззад дебела врата, децата пищяха от ужас. Нещо ги беше хванало… беше хванало и Орландо.
Празнотата около него започна да се сгъстява — стегнат юмрук, който замрази мислите и сърцето му. Беше безпомощен, притиснат във волтовата дъга на бавен ток. Онази част от него, която можеше още да мисли, се бореше, но не успя да се освободи. Тъмнината беше тежка и го смазваше. Усещаше се плосък, пресован, докато беше захлупена и последната частица от него — като птица, заметната с дебело одеяло.
„Не искам да умирам! — Това нямаше смисъл, защото изобщо не можеше да измисли или да направи нещо, за да се пребори, но думите отново и отново отекваха в угасващия му ум. Всички възможни симулации на смъртоносни пътувания не бяха успели да го подготвят за това. — Не искам да умирам! Не искам… да умирам…
Не… искам…“
Учудващо, но мракът не беше безкраен.
Малка искра го измъкна от неизразимата празнота. Той се надигна към нея безпомощен и безволев, сякаш беше труп, извлечен от дълбините на река. Искрата се превърна в светло петно. След убийствената чернота то изглеждаше като невъзможен дар.
Когато той се приближи, светлината нарасна, струеше от всички ъгли, оставяше ярки следи по безкрайната плоча на нощта. Линиите образуваха квадрат; квадрата придоби дълбочина и стана куб, който после се превърна в нещо толкова земно, че Орландо за момент не можеше да го повярва. Носеше се сред празнотата, с всеки миг ставаше все по-голям, оказа се кабинет — проста стая с бюро и столове. Орландо не можеше да каже дали се издига към него или то се спуска, но кубът се разпростря и го обгради и тогава той усети как леденото вцепенение поотпуска хватката си.
„Това е сън. Аз сънувам. — Беше сигурен — и преди бе заспивал с включен жак, усещането беше същото. Трябва да е заради пневмонията — кошмар. Но защо не мога да се събудя?“
Стаята беше нещо като лекарски кабинет, но всичко вътре беше направено от сив бетон. Огромното бюро приличаше на каменен саркофаг, на нещо, извадено от гробница. Зад бюрото седеше мъж — или поне Орландо си помисли, че е мъж: там, където трябваше да има лице висеше лъчиста празнота.
— Сънувам, нали? — попита той. Съществото зад бюрото май не чу въпроса.
— Защо искаш да дойдеш и да работиш за нас? Гласът беше висок, но успокоителен.
Абсолютно никога не би могъл да си представи такъв разговор.
— Аз… не искам да работя за никого. Искам да кажа аз съм просто дете.
В стената зад бюрото бавно се отвори врата и разкри въртяща се пушечносиня светлина. Нещо се движеше в този блясък — сянка с неопределима форма, която обаче го изпълни с ужас.
— Той те иска — каза блестящият персонаж. — Ще вземе всекиго — скучно му е, нали виждаш? Но при нас има малко завишени стандарти. Границата ни е доста тънка. Нищо лично.
— Още не мога да работя. Все още ходя на училище, нали разбирате?…
Това беше сън — трябваше да е сън. Или може би нещо по-лошо. Може би той умираше и умът му беше изплел тази последна фантазия.
Сянката в другата стая помръдна и светлината стана вълниста. Орландо можеше да чуе как диша — дълбоки, накъсани дихания, идващи от много далечно време. Сянката чакаше. Щеше да чака колкото е необходимо.
— Е, тогава предполагам, че можеш и да преминеш. — Фигурата зад бюрото посочи отворената врата и ужасното нещо отзад. — Ако не искаш да работиш тук, не трябваше да губиш скъпоценните ни приемни часове. Нещата точно сега са много ускорени — заради експанзията и сливането.
Хрипливото дишане стана по-силно. Орландо знаеше, че дори не иска да види кой издава този звук.
— Промених мнението си — каза припряно. — Извинете. Искам да работя тук. Има ли нещо общо с математиката?
Знаеше, че има добри оценки — нали точно това искаха възрастните? Добри оценки? Трябваше да поиска разрешение от майка си и баща си, за да напусне училище, но ако им кажеше за нещото в другата стая, те със сигурност…
Блестящата личност се изправи. Линията на раменете и студеният бял огън на безликото лице май изразяваха отказ. Толкова дълго ли беше спорил?