Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Мат мълчаливо поклати глава и си направи вятър с шапката. Тези тъпаци дори не бяха там, където трябваше да бъдат. А и нямаше шанс да ги върне обратно. Дори Меланрил да тръгнеше — а като го гледаше, Мат никак не беше сигурен, че ще го послуша, дори заради измислената заповед на лорд Дракона — пак нямаше шанс. А сега се беше чучнал на седлото направо пред очите на айилските съгледвачи. Ако колоната започнеше да обръща, айилците щяха да разберат, че са разкрити, и сигурно щяха да атакуват. Клането щеше да е също толкова жестоко, колкото ако се бяха натъкнали внезапно на засадата им.
— Къде е Вейрамон?
— Лорд Дракона го върна в Тийр — отвърна Меланрил. — Да се справи с иллианските пирати и разбойниците из равнината на Маредон. Замина с голяма неохота въпреки отговорността на задачата, но… Прощавайте, лорд Мат, но ако лорд Дракона ви е изпратил, как е възможно да не знаете, че…
Мат го прекъсна.
— Първо, не съм лорд. И второ, ако смятате да поставяте под въпрос какво Ранд иска да знаят хората, питайте него. — Това стресна Меланрил: той нямаше намерение да пита проклетия лорд Дракон за нищо. Вейрамон беше глупак, но поне бе достатъчно стар, за да е влизал в битка. С изключение на Естеан, който приличаше на чувал с ряпа, вързан на коня, останалата пасмина я бяха виждали някой и друг побой в кръчма, я не. Или по някой дуел най-много. Страхотна работа щеше да им свърши. — Сега всички ме слушайте добре. Когато минете през ей онази седловина, айилците ще се изсипят върху вас като лавина.
Все едно че им беше казал, че отиват на бал, където е пълно с жени, които въздишат и чакат с нетърпение да срещнат тайренски лордчета. Захилиха се, обзети от нетърпение, запляскаха се по раменете и започнаха да се хвалят един на друг кой колко точно ще избие. Естеан единствен остана настрани от глупашкия им възторг, само завъздиша и взе да пипа нервно меча си.
— Какво сте зяпнали натам! — сопна се Мат. Тъпаци. Всеки момент щяха да си призоват хората в атака! — Мен гледайте. Тук, в очите!
Спряха едва когато се сетиха чий приятел е. Но все така не проумяваха защо ги спира да се заловят с избиването на айилските диваци. Ако не беше приятел на Ранд, сигурно щяха да го стъпчат заедно с Пипе.
Не можеше да им позволи да се втурнат напред. Щяха да го направят вкупом, оставяйки кайриенската конница назад, въпреки че кайриенците може би щяха да ги последват, ако разберяха какво става. И всички щяха да загинат. Най-умното за него щеше да е да ги остави и да препусне в обратна посока. Бедата беше в това, че щом тези идиоти покажеха на айилците, че са разкрити, въпросните айилци можеха да решат да направят нещо по-хитро, например да се развърнат странично и да ударят глупашки разтеглената им колона по фланга. А ако това станеше, не беше сигурно, че и той ще може да се измъкне.
— Това, което лорд Дракона иска да направите — каза той, — е да продължите да яздите бавно и спокойно напред, все едно че няма и един айилец на сто мили околовръст. И щом копиеносците преминат седловината, ще оформят празно каре, а вие влизате много бързо в него.
— В карето? — възкликна възмутено Меланрил. Сред останалите млади лордове се надигна сърдит ропот; само Естеан нещо се беше умислил. — Ще ни отиде всичката чест, ако започнем да се крием зад миризливи…
— Ще го направите, мътните да ви вземат! — изрева Мат. — Иначе, ако проклетите айилци не ви избият, ще го направи Ранд, а това, което и той остави, аз лично ще накълцам на кайма! — Много дълго взе да продължава това: айилците сигурно вече се чудеха какво толкова си говорят. — Ако имате късмет, ще се укрепите на позиция преди айилците да са успели да ви нанесат щети. Ако имате конни стрелци, използвайте ги. Иначе държите на място. Ще дойде моментът и за проклетата ви атака, ще го разберете, но ако тръгнете прекалено рано… — Почти усещаше как времето свършва.
Той намести дръжката на копието си на стремето и сръга Пипе назад към колоната. Озърна се през рамо. Меланрил и останалите говореха и гледаха след него. Но поне не бяха продължили към седловината.
Командващият копиеносците беше бледолик слаб кайриенец с половин глава по-нисък от Мат. Казваше се Дерид. Имаше твърд поглед, носът му беше чупен много пъти и три бели белега кръстосваха лицето му — единият изглеждаше съвсем пресен. Преди да заговори с Мат, той свали конусовидния си шлем; предната част на главата му беше обръсната. Виж, той не беше лорд. Воин, изглежда, от армията, преди да избухне гражданската война. Да, хората му знаели как да оформят таралеж. С айилци не се бил сражавал, но се бил натъквал на разбойници и андорски части. Бил се сражавал и с други кайриенци на страната на един от Домовете в спора за трона. Дерид не показваше нито нетърпение, нито неохота — говореше като човек, който си знае работата и е готов да си я свърши.