Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Благодаря ти много.
Най-сетне Мариана седна и с кръстосани китки похлупи длани върху коленете си. Гледаше го с прозрачни пъстри очи. Иван отпи от подадената му каничка.
— Чудесен е!
— Наздраве, Ванко…
— Как са вашите? Чичо Емилиян?
— Тате е пазач на едни складове на Гара Искър. Мъчи го ревматизъм, затова се преместиха в апартамент в „Дружба“. Удобна баня, централно парно, тоалетната им вътре, не на дворо като на село… — Тя помълча и изведнъж забързано промълви, сякаш стъписана от собствените си думи:
— За първи път си проговаряме, Ванко. Как само ме гледаш… дори сега, каквато съм…
Иван меко я прекъсна с жест. Тя въздъхна и приглади паднал пред очите ѝ кичур. И отново се престраши, все едно скачаше от високо:
— Всички викат — Ванко си дойде. А никой не се сеща кога те погребваха. — Тя леко се наклони напред и доверително му прошепна: — Само аз помня, Ванко.
— Елена и бате Митко също, Мариана.
— Те — може. Те те обичат. Ти… ти си ангел, нали, Ванко? — от очите ѝ струеше благоговение.
Лицето му постепенно стана сурово:
— Не си го и помисляй, Мариана — сгълча я Иван, без да повиши тон. Преди това обаче се увери, че правилно е разчел какво става в ума ѝ, какво има в спомените ѝ. — Не го прави… никога повече. Имаш за кого да живееш. За децата си, например. Да не си го помислила повече!
Чертите ѝ леко се стоплиха, но в началото отговорът изкънтя на кухо, на пустота:
— Имах две помятания първо. После родих две момичета, с четири го̀дини разлика. Между них — пак аборти… Ала момиченцата ми са здрави, да.
— Приличат ли на теб? — омекна Иван.
— Много ми помагат — откликна тя. — Еле па мънѐчката… Ангел си, Иване. Истински. Всичко знаеш, всичко виждаш. Ето… — Тя се извърна леко, за да бръкне в пазвата си, а после протегна ръка към него. — Наистина си ги кътам, държа си ги скришом.
Иван се втренчи в счупено детско пръстенче. Тенекиена калинка с олющен червен лак. И избледняла мартеничка — навярно поне година висяла окачена на дърво. Пред съхранените късчета минало очите му бавно премигаха — за първи път откакто Мариана го бе повикала в магазинчето си.
— Пазят ли те? — попита той полугласно.
— Олеква ми, като ги гледам…
Той докосна пръстенчето и мартеничката:
— Отсега нататък ще ти помагат още повече. Но и ти се стегни. Добре?
— Нищо не искам от теб, Ванко. Прав си, имам за кого да живея… Прости ми за тогава. Не знаех…
— Тогава и аз не знаех, Мариана… — той замълча и вдигна глава към витрината.
Миг след това вратата рязко се отвори и в магазина влезе грубовата тийнейджърка. Беше с дънково яке и издута от гърдите ѝ ярка фланелка с цветна апликация на някаква силно гримирана жена, под която се четеше надпис — „Цеца Велићковић“. Иван си спомни, че бе зървал подобен плакат в градския транспорт.
Влязлото момиче го стрелна с безразлични очи, енергично дъвчейки дъвка.
— Майко ма, ѐла т’питам нещо… Д’бърден! — сети се да поздрави непознатия, при което пролича леката ѝ досада. Повтори нетърпеливо: — Ела де!
Мариана суетливо излезе иззад витрините на щанда и двете се отдалечиха към вратата. Дъщерята гледаше нахакано, долната ѝ устна подскачаше надолу-нагоре, докато премяташе с език дъвката в полуотворената си уста, зъбите ѝ белееха. Приличаше на бате Здравко отпреди много години. Мариана нещо тихо ѝ говореше, момичето се цупеше едва-едва. Взе няколко банкноти от ръката на майка си, без да каже нищо, обърна се и излезе.
Мариана се върна зад щанда.
— Малката е по-блага — сметна за нужно да поясни тя, криейки очите си, — обаче сега е на училище.
— Сигурно повече прилича на теб.
— Външно — не. И двете са одрали кожата на баща си.
Змеят сканираше лицето ѝ.
— … Бие ли те?
— … Вече не. Нали няма кой да се заглежда по една грозотия…
Иван бавно пое въздух. Видя как е било. Зърне ли Здравко чужд мъжки поглед, насочен към жена му, хубавицата — шамар на нахалника, шамар на нея, кучката мръсна. Видя го и сегашен — разплут, безобразно затлъстял, със свински очички. Ала изгладен, облечен не евтино, с безвкусен златен пръстен и тънък ланец под двойната гуша.
На мегдана избоботи автобус. Иван не помръдна, но жената с пъстрите очи се озърна, тик сгърчи бузата ѝ.
— Забавих ли те? Беше тръгнал нанякъде — обади се тя плахо.
— Ще хвана следващия автобус, не бери грижа… Чуй сега какво ще направиш! Кога ще го видиш — довечера?
— В три часа ще дойде от борсата да докара стока за магазина — бира, цигари, пресен хляб…
— Значи — тогава! Ще стиснеш в коя да е ръка пръстенчето и мартеницата, па като влезе, ще му кажеш, че ти трябват пари! Половината от изкарваната печалба си е твоя!