Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Все пак — каза Слудиг след горчивите си оплаквания от начина, по който са се отнесли с тях — поне сме живи. Не всеки, който попадне на демони, има този късмет.
— Върхът си, хлапак! — захили се Хейстън. — Накара бледоликия да ти се кланя до земята. Да не забравим да си поискаме чувал със злато за из път.
— Кланя се той! — усмихна се подигравателно Саймън. — Да не би да съм свободен? Или развързан? Или нахранен?
— Вярно — съгласи се Хейстън. — Не би било зле да хапна малко хлебец. И да обърна една делва вино.
— Мисля, че докато не се срещнем с Джирики, няма да получим нищо — обади се Бинабик. — А ако онзи е наистина, когото Саймън е спасил, може и да ни нагостят добре.
— Мислиш ли, че е важен? — попита Саймън. — Ан’най го нарече „господаря Джирики“.
— Ако няма и друг с това име… — понечи да отговори Бинабик, но го прекъсна връщането на Ан’най.
Придружаваше го Джирики — стискаше Бялата стрела в ръка.
— Веднага ги развържете — нареди той.
Обърна се и каза нещо с напевната си скороговорка. Мелодичната фраза прозвуча някак си като упрек. Ан’най изслуша забележката на Джирики, ако наистина беше такава, без да променя израза си; само сведе поглед.
Саймън гледаше внимателно Джирики. Беше сигурен — макар по него да нямаше рани и белези от висенето в капана, че това е същият сит.
Джирики махна с ръка и Ан’най се отдалечи. Поради властните му жестове и това, че се различаваше от останалите, в първия момент Саймън реши, че е по-възрастен или поне връстник с останалите сити. Но сега, макар върху златистите лица на ситите да отсъстваха характерни за възрастта черти, Саймън внезапно осъзна, че поне според ситските стандарти лорд Джирики е все още младеж.
Докато току-що освободените пленници разтъркваха китките си, Джирики вдигна Бялата стрела над главата си.
— Простете, че се забавих. Ан’най допусна грешка, защото знае колко сериозно се отнасям към играта шент. — Премести поглед от тях към стрелата и отново към тях. — Не се надявах да те срещна отново, Сеоман — продължи той, вирнал по птичешки брадичка и с усмивка, която така и не стигаше до очите му. — Но дългът си е дълг… а стаджа аме е и нещо повече. Променил си се от предишната ни среща. Тогава повече приличаше на горско животно, отколкото на човек. Сякаш се бе загубил.
Очите му сияеха.
— Ти също си се променил — отвърна Саймън.
Някаква болка помрачи слабото лице на Джирики.
— Три нощи и два дни прекарах увиснал в онзи капан. Още малко и щях да умра, дори и ловецът да не дойдеше, а от срам. — Изразът му се внезапно се промени, сякаш той изряза болката си като с нож. — Елате, трябва да ви нахраним. За беда, не можем да ви нагостим, както ми се иска. Носим малко неща в нашата… — той махна към помещението, търсейки подходящата дума — ловна хижа.
— Тук сте, за да… ловувате ли? — запита Саймън, докато ситът ги водеше да седнат край огъня. — Какво ловувате? Хълмовете изглеждат съвсем пусти.
— О, дивечът, който преследваме, е в по-голямо изобилие от всякога — отвърна Джирики, докато минаваха до нещо покрито със сукно до една от стените.
Облеченият в зелено червенокос сит се обърна от игралната маса, където Ан’най беше заел мястото на Джирики, и каза нещо с интонация, която беше едновременно въпросителна и вероятно гневна, на ситски.
— Само показвам на нашите посетители плодовете на нашия лов, вуйчо Кендхараджа’аро — отвърна весело Джирики, но Саймън отново изпита усещането, че нещо в усмивката на сита липсва.
Джирики клекна грациозно до покритите неща, сякаш кацнала на брега морска птица. Издърпа с елегантен жест сукното настрана и се видяха няколко огромни белокоси глави с мъртвешки замръзнал върху лицата им израз на озъбена ярост.
— Камъни на Чуку! — изруга Бинабик, а другите ахнаха.
След миг вцепенение Саймън разпозна покритите с кожа лица.
— Великани! — промълви той. — Хунен!
— Да — рече принц Джирики и в гласа му припламна заплаха. — А вие, простосмъртни бракониери… вие какво ловувате по бащините ми хълмове?
38. Песните на древните
Деорнот се събуди целият в пот в хладния мрак. Вятърът съскаше и виеше, драскаше с нокти по капаците на прозорците като ято безутешни мъртъвци. Сърцето му подскочи при вида на тъмната фигура над него, очертана на фона на въглените в камината.