Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Капитане! — Беше един от хората му; шепнеше паникьосан. — Някой се приближава към вратата! Въоръжени мъже!
— Божие дърво! — изруга Деорнот, докато нахлузваше ботушите си.
Навлече ризницата си, грабна меча и шлема и последва воина навън.
Други четирима се бяха скупчили на платформата над портата, клекнали зад укреплението. Вятърът го блъсна с все сила и той също клекна.
— Там, капитане! — каза този, който го бе събудил. — Приближават се по пътя през града.
И посочи.
Проблясващата през препускащите облаци лунна светлина посребряваше струпаните един до друг дрипави сламени покриви на Наглимунд. Някой наистина се движеше по пътя — неголяма група конници, десетина на брой.
Мъжете над портата наблюдаваха бавното приближаване на конниците. Един от войниците тихичко изпъшка. Деорнот също бе напрегнат от очакването. Писъкът на роговете и виковете на бойното поле бяха за предпочитане.
„Тъкмо това очакване лиши всички ни от мъжество — помисли си Деорнот. — Веднъж да ни оцапат с кръв, нашите наглимундци отново ще възвърнат гордостта си“.
— Зад тях сигурно се крият още! — прошепна един от воините. — Какво да правим?
Дори сред воя на вятъра гласът му изглеждаше силен. Възможно ли бе приближаващите конници да са го чули?
— Нищо — отвърна решително Деорнот. — Чакаме.
Чакането сякаш се проточи дни. Докато конниците се приближаваха, на лунната светлина проблясваха върхове на копия и шлемове. Безмълвните ездачи спряха пред масивната порта, без да помръдват, като че ли заслушани в нещо.
Един от пазачите на портата се надигна и опъна лъка си — прицели се в гърдите на първия конник. В мига, в който Деорнот се спусна към него, за да го спре, отдолу се чу силно тропане. Деорнот сграбчи лъка и го вдигна нагоре; стрелата изсъска към бушуващия от поривите на вятъра мрак.
— В името на добрия Бог, отворете! — чу се мъжки глас; после отново се разнесе тропането по портата.
Беше римър и гласът му подсказваше, помисли си Деорнот, че е на ръба на обезумяването.
— Всички ли сте заспали?! Пуснете ни да влезем! Аз съм Изорн, синът на Исгримнур, измъкнах се от ръцете на враговете ни!
— Гледай! Виж как се разпръскват облаците! Не мислиш ли, че това е добър знак, Велигис?
Херцог Леобардис посочи отворения прозорец на каютата и за малко не цапардоса по главата потъналия в пот оръженосец. Оръженосецът се сниши, преглътна ругатнята, докато се опитваше да задържи набедрениците на херцога, и се извърна да шамароса някакъв млад прислужник, който не успя да се дръпне достатъчно бързо. Прислужникът, който през цялото време се опитваше да остане незабелязан в претъпканата каюта, поднови отчаяните си усилия да стане съвсем невидим.
— Може би по някакъв начин сме първата стъпка, която ще сложи край на цялата тази лудост.
Леобардис тръгна дрънчейки към прозореца, а оръженосецът запълзя зад него, като се мъчеше да задържи завързания наполовина набедреник на мястото му. По надвисналото небе наистина се изопваха дълги накъдрени сини ивици, сякаш тъмните огромни крайбрежни канари на Кранхир, застрашително извисяващи се над залива, в който флагманът на Леобардис „Скъпоценният камък на Еметин“ всеки момент щеше да хвърли котва, раздираха ниските облаци.
Велигис, огромен закръглен мъжага в златисти одежди на писар, пристъпи към прозореца и застана до херцога.
— Как може да загасим огъня, като хвърляме масло в него? Това, ако ме извините за нахалството, е глупост.
Думкането на тъпана за сбор отекна над водата. Леобардис отметна падналия пред очите му кичур бяла коса.
— Знам как се чувства лекторът — каза той — и знам, че ти нарежда, многообични ми писарю, да се опиташ да ме убедиш да се откажа от това. Любовта на Негово преосвещенство към мира… е, добре, тя е достойна за възхищение, но мир не се постига с приказки.
Велигис отвори едно малко месингово ковчеже, извади едно бонбонче и внимателно го лапна.
— Думите ви заплашително напомнят светотатство, херцог Леобардис. Нима молитвата е „приказки“? Нима застъпничеството на Негово преосвещенство лектор Ранесин пред Бога е по-маловажно от мощта на вашите войски? Ако е така, то вярата ни в словото на Усирис и неговия последовател свети Сутрин е напразна.
Писарят въздъхна тежко и засмука бонбона.
Страните на херцога почервеняха; той махна на оръженосеца да се дръпне, наведе се със скърцане да закопчае последната катарама сам, след което го подкани с жест да му подаде разкошната копринена туника с изрисуваното със златисти цветове върху гърдите рибарче от Бенидривайн.