За честта на крадеца [bg]

Най-лесно е да познаеш, че на улицата става нещо, като наблюдаваш местните хора. Те не тичат, не крещят и не се суетят, поне в онези части на града, с които съм свикнал. Просто се изсулват полека и изчезват. Нещо като шестото чувство на тълпата, общия инстинкт за самосъхранение. А в момента този инстинкт си вършеше работата усърдно, защото улицата се бе опразнила от всякакви случайни минувачи.

Вместо тях видях трима мъже, които стояха уж безцелно на ъгъла, и още двама вдясно. Вляво мъж и жена се редуваха да подмятат монети към стена и да ги ловят. Още трима чакаха при вход точно срещу мен. Различих смътно лъкове, подпрени на вратата зад тях. Всички тези хора поглеждаха прекалено често към дюкяна на Федим.

— Има още четирима от нашата страна на улицата — осведоми ме Деган, когато се отдръпнах. — Прикриха се във входове, преди да погледнеш.

Чак подсвирнах.

— Повече от дузина? Събрали са ги заради нас?

Той изви устни в ехидна усмивка.

— Ласкаят ни по малко стряскащ начин, не мислиш ли?

По-скоро плашещ според мен. Кой изпраща цяла дузина остриета срещу двамина? Такова надмощие е нелепо и ненужно, та ако ще единият противник да е деган. Някой искаше не толкова да ни очисти, колкото да ни изтрие от лицето на земята.

— Не ги ли видя да се събират, преди да заемат позиция?

Деган сви рамене.

— Кварталът си е техен, знаят как да се прокраднат. Почуквах ботуша си с рапирата. Може би само ни бяха приклещили вътре, докато дойде още някой. Все пак още не се бяха раздвижили…

— Почва се — сепна ме Деган.

Отместих малко завесата с рапирата. Петима пристъпваха бавно към дюкяна. Тримата при вратата отсреща засега кротуваха.

— Няма да ни се нахвърлят, докато не доближат — отбеляза Деган. — Надяват се, че ще ни сплашат и ще хукнем да бягаме. Навън е по-лесно да ни бастисат.

— Добре, че не сме се уплашили — промърморих.

— Добре е, да — усмихна се той.

— Имаме ли нещо за хвърляне?

Той махна с ръка към лавица на стената.

— Вази.

Извадих ножа от ботуша си и го подадох на Деган. Онзи в ръкава запазих за себе си.

Деган завъртя глава.

— Аз не се бия като тебе.

Обърнах се към Лариос.

— Ти умееш ли да мяташ…

Нямаше го. Разбира се. По дяволите!