За честта на крадеца [bg]

— Радваме се на хубавите гледки — обади се Деган. Погледнах го недоволно.

— Търсехме Федим — отвърнах неприветливо. — Но сега търсим онзи, който го е затрил.

— И това го има — вметна Деган.

— Нещо против да попитам защо? — Лариос се мръщеше. Пуснах въпроса му покрай ушите си и пак попитах:

— Каква работа имаше с Федим днес?

Той се взираше в мен през цепките между клепачите си.

Федим е бил от вашите, а? — изтърси накрая. — Онези са ви изпреварили.

— Кои са „онези“?

Този път той се престори на глух и се загледа в прекупвача.

— Мъртъв си по-важен, отколкото жив. — Ухили се на трупа.

— И не можеш да изкараш дори един ястреб от това. Така ти се пада.

Протегнах ръка и го побутнах с рапирата, като оставих върха й близо до гърдите му.

— Спомена за „онези“.

Той погледна острието и пак се взря в мен. Опита се да говори нехайно, но не успя.

— Зависи вие кои сте.

— Ами аз съм човекът с оръжието, който започва да губи търпение.

— Добър… ъ-ъ, довод. — Лариос пак огледа дюкяна, после се обърна към мен. — Федим се оплакваше, че някой го притиска. Все ми додяваше, че не знаел защо плаща за закрила, щом някой можел да го тормози, когато си поиска.

— Кой го е тормозил?

— Де да знам. В този квартал си имаме какви ли не, ако още не сте наясно. Помня само как Федим каза, че му се изсмели в лицето, когато ги заплашил да се оплаче на Нико.

Страхотно… Някой не само притискаше сродници, но и се присмиваше на главатарите над тях. Ако мълвата стигнеше до Нико… Не ми се мислеше за това в момента. Щях да мисля като му дойде времето.

— И освен това — продължи Лариос — онези типове сигурно имат много як гръб.

— Защо мислиш така?

— Ти да не ме поднасяш? Не само Нико го правят за смях в квартала, ами и Ниджан Червения пирон, бандата на Петте уши, може би и други. По дяволите, дори чух, че и хората на Келс в западния край са си изпатили…

— Я почакай! — Мислите ми изведнъж се заковаха на място.

— Келс наистина ли има хора в Десетте пътя?

Какво ли търсеше тук, да му се не види? А аз се надявах да си остане неприятен слух…

Лариос вдигна рамене.

— Ами…

— Имаме си компания — съобщи Деган.

— Какво?! — Извъртях се към входа.

— Остриета.

Извади меча си и съскането на стоманата в ножницата само подчерта зловещата новина. Погледнах Лариос, но той врътна глава.

— Не гледай мен. Аз си върша работата сам.

Стори ми се, че е уплашен.

— Колко са? — подвикнах на Деган.