Знакът на жрицата [bg]

— Най-различни неща — отвърна един от тях малко троснато и кратко, или поне така ми се стори. Беше широкоплещест мъж с черна брада, който приличаше повече на войник, отколкото на търговец. В него имаше нещо… Дали не го бях виждала и преди? Стомахът ми се сви от странно безпокойство.

— Тавис — прошепнах аз. — Стига! Хайде да си вървим.

— Веднага ли? Та ние нищо не сме видели! — Той отиде до фургоните и потупа приятелски единия кон по шията. — Красиви животни — рече Тавис одобрително. — Господа търговците разбират от коне.

— Изчезвай, момче — изръмжа чернобрадият. — И дръж лапите си далеч от фургона. Не искаме да ни окрадеш.

Колко сърдит беше само! И неучтив! Днес нямаше да има бонбони.

— Хайде, Тавис.

Но Тавис, който стигаше до пъпа на чернобрадия, се бе изпъчил и бе застинал от възмущение.

— Ние не сме крадци, драги ми господине. Настоявам да се обръщате почтително към нас. Аз се казвам Тавис Лаклан. Сигурно господинът е чувал за баба ми — Хелена Лаклан, старейшина на клана. А това… — рече той и махна в посока към мен, като изписа широка дъга с ръка, сякаш бе панаирен шут, а аз — змия, която той показваше на хората. — Това е Дина Тонере — дъщерята на Жрицата на срама.

„Мълчи, Тавис“, помислих си аз ядосано. Само беди ни сполетяваха, когато някой кажеше на висок глас, че майка ми е Жрица на срама. Особено пък сега, когато искаха да я убият. Чернобрадият мъж застина за миг, хвърли ми бърз поглед и сведе глава.

— Ясно — рече той, — Тавис Лаклан. И дъщерята на Жрицата на срама. Значи са ни дошли добри гости. Ще ви помоля да простите недоверието ми, но човек среща толкова много негодни по пътищата. Влезте вътре и разгледайте стоките.

Той посочи с ръка единия фургон. И изведнъж се сетих къде го бях виждала преди. Бях зърнала лицето му само за миг, преди да го съборя и да оставя Сивушко да го бутне в езерото. Това беше един от мъжете от засадата — може би именно той бе прострелял мама.

— За жалост нямаме време — казах аз и изстинах, а кръвта ми се стече в петите. — Хайде, Тавис, трябва да вървим…

— Дина, може да погледнем за миг — започна Тавис ядосано. Но аз поклатих глава.

— Не, благодаря. Искам да се върна в Баур Лаклан. Веднага.

Аз тръгнах.

— Но ти каза… Ей, пусни ме!

Чернобрадият бе хванал Тавис за колана и го бе вдигнал, така че той висеше във въздуха и се мяташе като риба на въдица. От фургона се бе показал още един мъж.

Макар и той да бе предрешен като търговец подобно на останалите, аз го познах веднага. Това беше мнимият Ивайн Лаклан.

Хукнах надолу по пътеката. Към воденицата.