Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Това е факт.

— Извинете. Трябва да работя.

Хусейн извади визитна картичка и я подаде на Джоузеф. Той я погледна с видим интерес.

— В случай че научите нещо, каквото и да е то — каза тя.

Когато Хусейн си тръгна, Джоузеф постоя в двора няколко минути. После влезе вътре и размени няколко думи с Гавин, ръководителя на обекта, след което излезе през входната врата, повървя по булеварда и сви вдясно към Хавърсток Хил. Спусна се по хълма и стигна до железарския магазин. Едрият гологлав мъж зад щанда му кимна. Откакто беше започнала работата по къщата, той идваше тук всеки ден. Доставката беше готова. Джоузеф извади телефона си и провери колко е часът.

— Ще се върна след половин час — каза той.

Излезе от магазина, пресече улицата и влезе в станцията на метрото в Чок Фарм. Качи се на една мотриса в западна посока и пътува една спирка до Камдън Таун. Слезе от мотрисата точно когато вратите се затваряха и се огледа наоколо. На перона нямаше никого, с изключение на група тийнейджъри, които вероятно отиваха към пазара. Той излезе от метростанцията и повървя на север по Кентиш Таун Роуд. Стигна до стъпалата вляво и слезе до канала. Право пред него се виждаше пазарът, но той сви вляво и тръгна под моста. Докато вървеше, от време на време се разминаваше с хора, бягащи за здраве. Един колоездач зад него му призвънна и той се отби встрани. Срещу него по канала с бавна скорост се зададе туристическо корабче, управлявано от възрастен мъж с посивяла брада. Джоузеф се спря и почака, докато корабчето отмине. Шарената му украса накара Джоузеф да се усмихне. Мъжът на кърмата му махна с ръка и той му отвърна. Някъде напред видя познат силует, който стоеше под един мост.

Когато стигна до нея, Фрида се обърна. Джоузеф извади едно листче от джоба си и й го подаде. Тя го разгърна.

— Твой приятел ли е?

Джоузеф кимна с глава.

Фрида пъхна листчето в джоба си.

— Много ти благодаря — каза тихо тя.

— Ще дойда с теб да се видим с него.

— Не. Не трябва да знаеш къде съм. Не трябва да знаеш как да се свържеш с мен.

— Но Фрида…

— Не бива да има нещо, което да си принуден да криеш и за което да лъжеш. — Тя видя посърналото му лице и й дожаля. — Ако ми потрябваш, обещавам, че ще те потърся. Но ти не бива да се опитваш да ме откриеш. Чуваш ли?

— Аз чувам. Не харесвам, но чувам.

— Дай ми дума — настоя Фрида.

Той сложи едрата си длан на сърцето си и леко се поклони по обичая си.

— Давам думата си.

— Идваха ли при теб от полицията?

— Да. Жената.

— Съжалявам. Познаваш ме, Джоузеф, трудно изричам на глас подобни думи, но…

Джоузеф вдигна длани и я спря.

— Някой ден ние ще се смеем над всичко това.

Фрида поклати глава, обърна се и се отдалечи.