Натрапчиви мисли за петък [bg]

Лицето й отново се скри в хартиените кърпички.

— Госпожо Клайн…

— Нищо не знам. Не познавах добре Санди и не съм го виждала от една година. Или от две години. Така или иначе, от доста време.

— Не става дума за това.

— А за какво?

Хусейн нямаше желание да продължи, защото знаеше какво ще последва. Но грешеше. Когато й разказа за изчезването на Фрида, Оливия така се шокира, че Хусейн не беше сигурна дали осъзнава какво се е случило. Тя изглеждаше като дете — с пребледняло лице на червени петна, което беше плакало толкова много, че не му бяха останали сълзи.

— Защо? — попита Оливия с немощен глас, който приличаше по-скоро на шепот. — Защо го е направила?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Как бих могла да знам? Никога не съм знаела защо Фрида постъпва по определен начин, дори и след като вече го е направила.

— В случая е постъпила така — Хусейн изричаше думите бавно и отчетливо, за да няма грешка, — защото е знаела, че ще бъде обвинена в извършването на много сериозно престъпление.

— Но защо мислите, че тя го е извършила? Това е невъзможно.

— Нека да сме наясно — каза Хусейн. — Ако знаете нещо по този въпрос, ако сте помогнали на Фрида по някакъв начин, ще трябва да ми кажете. Много е важно.

— Кой, аз ли? — Оливия изведнъж проговори със силен глас. — Аз дори не знам как да си служа с дивидито сега, когато Клои е в университета. Всеки път, когато искам да гледам нещо, се налага да се обаждам на Клои и тя ми казва какво да направя, а аз после забравям всичко. Мислите ли, че Фрида би се обърнала към мен, ако е решила да избяга? Погледнете ме — аз съм една давеща се жена. Жена, която буквално затъва в блатото. Много пъти Фрида ме е спасявала, издърпвала ме е на брега, но аз съм потъвала отново. Но мога да ви кажа, че ако Фрида ме беше потърсила, за нея щях да направя всичко, което е по силите ми.

— Това би се тълкувало като престъпление.

— Все ми е едно. Но тя не би се обърнала към мен, защото е твърде разумна.

Къщата в квартал Белсайз Парк изглеждаше като изтърбушена. Отвън на пътя бяха строени в редица четири огромни метални контейнера. От входната врата изнасяха стари греди, гипсокартон и кабели. В същото време от един бус разтоварваха части от скеле, което сглобяваха около фасадата. На Хусейн дадоха каска, а някъде от вътрешността извикаха Джоузеф. Хусейн беше свикнала със странните реакции на хората, когато имаха работа с полицията, но когато Джоузеф се показа на входа и я видя, той само се усмихна леко, сякаш я очакваше. Тя влезе с него в къщата и той я поведе към големия продълговат вътрешен двор.