Нови римски разкази [bg]

- Няма кафе, машината още не е загряла - извика барманът, мой познат.

Вдигнах рамене:

- Да, но на мен друго ми трябва.

Самата истина ви казвам, докато прелиствах указателя, търсейки номера на Комисариата, ръцете ми се тресяха от прекалено вълнение. Накрая го открих, набрах номера, един глас ме попита какво искам, обясних случая:

- Трябва да отидете веднага. Въоръжен е с обущарски нож. Става въпрос за човешки живот.

Гласът на другия край на жицата попита:

- Как се казва този мъж?

Помислих за момент и отговорих:

- Паломбини Гулиелмо. Това е и моето име, обичайно съвпадение.

По телефона ме увериха, че веднага ще тръгнат. Пресякох на бегом Пиаца дел Пополо и отидох на спирката на такситата: полицията винаги може да закъснее, затова беше добре и аз да съм там. Скочих в таксито, подвиквайки адреса, и добавих:

- Бързо, за бога, става въпрос за човешки живот.

Шофьорът, старче с бели коси, попита какво става. Отвърнах:

- Някой си Паломбини, обущар, се въоръжил с обущарски нож и отива с такси при жена си, която го изоставила, с намерение да я убие... трябва да му попречим.

- Уведоми ли полицията?

- Че как иначе.

- А ти откъде знаеш?

- Еее, Паломбини и аз сме, така да се каже, приятели. Той ми го каза.

Шофьорът се замисли за момент, после заключи:

- Мнозина се правят на мъжаги, но настъпи ли моментът, омекват.

- Грешиш, този е сериозен, познавам го.

В това време летяхме из пустите улици към Виа Джулия, където живееше жена ми.

Таксито спря, слязох, платих, шофьорът тръгна; обърнах се към Виа Джулия - празна, докъдето поглед стига, и виждам него, злодея, в същата минута влиза във входа на жена ми. Спомних си, че по това време тъщата, стара лицемерка, ходи на църква; значи жена ми си е сама вкъщи, при това в леглото, защото е мързелива и обича да спи сутрин до късно. „Избрал е добър момент - признах му на ум. - Няма що, помислил е за всичко... бързо, тичай, тук май ще стане касапница.“

Втурнах се през входа, взех стълбите на четири и стигнах тъкмо навреме, за да го видя как блъска със сила по вратата и крещи:

- Инкасаторът за газта - начин като всички други да накараш да ти отворят.

Отстъпих назад и наистина малко след това отвътре се чуха стъпки, а после - скърцането на отварящи се ключалки. Дочух сънливия глас на жена ми напевно да казва:

- Газовият брояч е в кухнята.

Той изчака минута заради добрия тон, тогава влезе вътре, а аз - след него.

Коридорът беше тъмен, разпознах мириса на нейната постеля, топъл и млад, почувствах как ми прималява. На пръсти се промъкнах до края на коридора, знаех, че там е нейната стая, побутнах вратата, оставена полуотворена и влязох. Стаята също тънеше в мрак, но не дотам, та да не забележа голямото семейно легло, а под разпръснатите върху възглавницата черни коси голите рамене - бели и закръглени - на жена ми, която се беше върнала да си доспи и лежеше на една страна. Казвам ви самата истина: като гледах тези рамене, изпитах такава силна носталгия по времето, когато можех да ги виждам всеки ден у дома, сутрин на излизане за работа, че забравих на часа и него, и обущарския му нож, хвърлих се на колене пред леглото, хванах ръката и и зашепнах: