Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Значи си му поръчал да нарисува баба ти, за да помогнеш на финансовото му състояние?
— Всъщност не. Той забеляза миниатюрата на баба ми, която носех, и ми нарисува портрета й като подарък. Аз само го отведох до близкия град, където сега той е толкова прочут, че не може да се отърве от поръчки. Но наистина е талантлив. — Рейфиъл махна към картината. — Разбрах го веднага, щом зърнах картината. Миниатюрата не показваше характера на Агата, но приятелят ми го бе уловил с очите си на истински творец. Според баща ми този портрет отразява почти съвършено образа й, каквато била на младини. Исках да го окача в Норфорд Хол, но баба тъгуваше, докато го гледаше.
— Защо, след като приликата е толкова голяма?
Рейфиъл повдигна рамене.
— Загубена младост и така нататък. Агата остарява.
Офелия отново седна при него на канапето. Вече изглеждаше по-спокойна.
— Ще продължаваш ли да твърдиш, че не си объркала ничия съдба? — попита Рейфиъл, след като се прокашля леко, преди да се върне на този въпрос.
— Напротив. Очевидно съм объркала живота на Мейвис. Трябваше да я остави да си троши главата с онзи тъпак. Сигурно щеше да е много щастлива с неверен съпруг, или поне по-щастлива, отколкото е сега.
— Доколкото разбрах, ти си й го отнела.
— Нищо не съм й отнемала. Нямах дори шестнайсет, когато той ме помоли да стана негова жена. Тогава още дори не беше виждал Мейвис! Александър стана много досаден — непрекъснато се опитваше да ме целува — и накрая помолих мама да го изключи от списъците си за гости, което тя и направи. Затова той започна да ухажва най-добрата ми приятелка. Това му донесе покани за същите приеми, които посещавахме двете. Той ми призна, че всичко е било само за да се добере до мен.
— И ти не си й казала?
— Разбира се, че й казах, и то неведнъж. Тя само се смееше. Отказваше да чуе лоша дума за него, толкова беше влюбена. Накрая му позволих да ме целуне в една стая, където знаех, че тя скоро ще влезе. Мейвис отказваше да ме послуша и затова й дадох нагледно доказателство.
— Това сигурно е сложило край на приятелството ви.
— За известно време. Тя се разплака. Наговори ми истински гадости. Но после се върна и каза, че е разбрала и че ми е простила.
— Очевидно не е било така.
— Очевидно — сломено прошепна Офелия. — Вече отношенията ни не бяха същите.
Страданието, изписано на лицето й, го караше да се чувства като негодник. Рейфиъл искаше тя да си плати за сторените злини, но си личеше, че трагедията на Мейвис не е сред тях. Беше загубила приятелка заради опита си да й помогне.
В момента предпочиташе нейния гняв, който лесно можеше да се провокира:
— Ето, видя ли, че не е трудно да обуздаеш избухливостта си?
— Като събудиш в мен болезнените спомени? Не, благодаря.
Офелия стана и бързо излезе от стаята. Рейфиъл не се опита да я спре. Току-що му беше дала много теми за размисъл и що-годе задоволителни обяснения на всеки от греховете, в които я обвиняваше. Разбира се, той бе запазил най-тежкото си обвинение за накрая: ужасяващото й отношение към една от най-сладките и добри жени, които познаваше — Сабрина Ламбърт.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Офелия стигна само до горната площадка на стълбището. Седна там. Не искаше да вижда Сейди, която сигурно беше в стаята й и щеше да я попита защо е толкова нещастна. Не искаше да разговаря с никого освен с Рейфиъл. Всъщност очакваше той да я последва и да й се извини. Даваше му този шанс, като не се прибираше, но само се изложи. Той не тръгна след нея.
— Какво си се умислила, момиче?
Беше чула стъпките по коридора, но се надяваше, че това е някой от прислужниците. Уви, нямаше късмет.
Тя се изправи и се обърна към лелята на Рейфиъл:
— Не ви трябва да знаете.
— От време на време човек трябва да се бърка в чуждите работи.
Офелия леко се усмихна:
— Вашият племенник е невъзможен. Той е властен и надут пуяк, който отказва да се вслуша в гласа на разума.
— Смятах, че те е очаровал. Той може да бъде много чаровен с дамите.
— Да, може би в някой друг живот — изсумтя Офелия. — Намирам го чаровен като грухтящ нерез.
Есмералда прихна, но девойката остана сериозна. Не виждаше нищо смешно в изказването си.