Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
Тя го изгледа яростно. Този път той успя да сдържи смеха си. Офелия се поддаваше много лесно на закачки — точно като сестра му Аманда. Ала новата тема, която щеше да подхване, бе доста отрезвяваща.
— Според Мейвис ти си съсипвала човешки съдби. Това изявление пресилено ли е?
— Никак даже. Уверена съм, че много от мъжете, които отблъснах, мислят, че съм съсипала живота им с отказа си. Дънкан бе единственият на обратното мнение. Според него бракът с мен бил по-лош от ада. Аз си мислех същото за брака с него, след като дядо му изтъкна каква робия ще е животът в Съмърс Глейд.
— Наистина ли не си подготвила компрометиращата ситуация, в която Мейвис ви е заварила?
— Не, но не оставай с погрешни впечатления. В онзи момент бях готова да се омъжа за Дънкан, само и само всичко да приключи. Бях решила, че поне баща ми ще е доволен. Също така смятах — погрешно, както се оказа впоследствие — че Дънкан ще ме пожелае, след като преглътне обидата, която му бях нанесла, наричайки го варварин. Ако знаех колко му е противна идеята за такъв брак, вероятно щях да наглася подобна компрометираща ситуация.
Сега Рейфиъл бе поразен.
— Нещо в думите ти не те ли смущава? — грубо я попита той.
— При положение, че той щеше да е доволен накрая? Не мисля.
Той поклати глава, но призна:
— Предполагам, че не мога да те обвинявам за разсъжденията ти, тъй като жените са устройвали брачни капани на мъжете от зората на историята. За мен лично това са най-долни машинации, но както сама разбираш, това е мъжката гледна точка.
— Естествено. Не съм и очаквала друго. Но след като така и така сме повдигнали въпроса, знай, че нямаше да направя подобно нещо, ако подозирах, че Дънкан няма да бъде щастлив с мен.
Можеше ли да й повярва? Предполагаше, че може, предвид на това, което вече бе признала.
— Сега нека аз ти задам един въпрос — продължи тя и го погледна съсредоточено. — Ако бях авторът на тези долни машинации, по какво щях да се различавам от теб, който ме държиш като затворничка, докато не решиш, че съм се променила? Взел си нещата в свои ръце доста дръзко, без да ме питаш желая ли помощта ти. Е, не я желая. И така, Рейф, отговори ми, ако можеш. Каква е разликата?
Тя го гледаше изключително самодоволно. Вероятно си мислеше, че го е хванала натясно.
— Виждам приликата, но виждам също, че на теб ти убягва по-широката перспектива. Ако хванеш в брачния капан мъж, който не те иска, и двамата ще бъдете нещастни до края на живота си. Няма спасение от такъв брак без сериозен скандал. Наистина ли можеш да сравняваш подобно нещо с няколко седмици, през които никой няма да бъде наранен или нещастен, а ти ще станеш по-добър човек?
— О, я върви по дяволите!
Той едва сдържа усмивката си.
— Можеш да ме пращаш там и където другаде искаш, драга, но ореолът на светец е твърдо закрепен около главата ми. Научи се да губиш с достойнство.
— Откъде-накъде? — гневно отвърна тя. — Какво значение има още нещо към адски дългия ти списък с мои прегрешения? От мен да знаеш, че не си ангел! Ти си въплъщение на дявола!
— Пак тази твоя избухливост, Фелия. Сега моментът е отличен да поработиш върху самоконтрола си. Не мислиш ли?
Тя му се усмихна чаровно. Интересно как успя, при положение, че очите й го пронизваха като кинжали. Тонът й обаче беше саркастичен:
— Дали мисля? Какво обсъждахме? А, да, колко човешки съдби съм объркала.
Тя рязко се изправи от канапето и закрачи напред-назад, което го разсея. Гледката на полите й, които се полюшваха на нейното дупе…
— Коя е тази? — Офелия спря и се взря в портрета над камината.
Рейфиъл неохотно отклони поглед от нея.
— Баба ми Агата — рече, проследявайки погледа й.
Тя повдигна вежда и подигравателно се усмихна.
— Жената, от която дядо ти е бягал като попарен?
— Не, жената, към която дядо се стремеше телом и духом. Всъщност когато татко и лелите ми пораснали, често я водел тук, за да се усамотят.
— Извинявай — рече тя и това го потресе. — Само те дразнех. Предполагам, че ми иде отвътре.
Действително изглеждаше разкаяна и Рейфиъл реши да я развесели.
— Историята на този портрет е много интересна. Веднъж яздех покрай реката, когато забелязах, че някакъв човек се опитва да се удави.
— Имаш предвид да плува?
— Хм, отначало и аз така си помислих. В края на краищата денят бе топъл. Той обаче упорито се опитваше да се удави, но това не му се удаваше. Непрекъснато изплуваше на повърхността! Не виждаше дънера, който се носеше към него. Изкрещях му да се пази. Той не ме чу и дървото го завлече надолу.
— Спасил си го, нали?
— За негова ярост — захили се Рейфиъл. — След като изплю всичката вода, с която се беше нагълтал, се опита да ми раздаде няколко крошета. После си изплака мъката и ми обясни защо съм му направил лоша услуга, като съм го измъкнал от водата. Оказа се, че той е художник, който отказвал да се занимава с каквото и да е друго, за да си изкарва хляба. Гладувал, защото никой не желаел да купува картините му. Глупакът живееше в селце, където никой не можел да си позволи творбите му, но изобщо не се беше сетил да се премести другаде.