Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
Беше се забавлявала прекалено много, за да приеме неприятен завършек на разходката си. Размисли върху своя отклик и намери, че не си струва да се кара заради една нищо незначеща целувка. В края на краищата той беше всепризнат женкар и сигурно редовно вършеше такива щуротии.
— Отбелязах повече попадения от теб! — засмя се тя. Това беше неизреченото й извинение, начинът й да покаже, че не е засегната.
— Не е вярно! — Рейфиъл стана на крака. — Но мерникът ти наистина си го биваше. Като дете сигурно си натрупала доста богат опит.
Тя застина.
— Не, никой не искаше да си играе с мен в снега.
Доброто му настроение също го напусна.
— Дано ме лъжеш, Фелия.
— Да, разбира се — съгласи се тя, за да приключи въпроса.
— Не ме излъга, нали?
— Предупредих те, че тази страница е затворена!
И тя си тръгна. В крайна сметка разходката й не завърши добре.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Вятърът бе довял смеха й до него. Рейфиъл имаше усещането, че никога няма да забрави този смях и днешното преживяване с Офелия.
Беше я замерил със снежна топка съвсем импулсивно. Свършваше със закуската си, когато видя, че тя се разхожда, и реши да се присъедини към нея. Това, което последва, със сигурност не беше планирано. Днес направо не можа да я познае. Каква удивителна разлика имаше между жената, която го замерваше със снежни топки, и жената, която всички мразеха. Рейфиъл беше абсолютно уверен, че реакцията й е била съвсем естествена. Тя не се опитваше да го заблуди с внезапна „промяна“ в себе си. Просто му беше показала черта на характера си, скрита от погледа на останалите — закачливост, която бе възхитителна.
Макар да не съжаляваше, че се е поддал на първия си порив да я замери, той вероятно щеше да се кае, че не беше устоял на желанието си да я целуне. Определено бе постъпил глупаво. Това я беше оставило с погрешното впечатление, докато той просто бе дал израз на мъжката си природа. Устните й бяха близо, смехът й звънеше в ушите му, а тя бе толкова красива! Просто не можеше да й устои. Искал да провери дали е кисела — ама че лъжа! Най-малкото можеше да измисли по-разумно извинение… ако не бе така запленен от целувката.
Откри я сама в салона. Стоеше пред прозореца, гледащ към двора. Докато се замерваха, бяха сътворили същински хаос. Следите от стъпките им бяха навсякъде, също и вдлъбнатината, оставена от телата им в снега. Дали Офелия си спомняше преживяното удоволствие от играта им, или си мислеше за целувката? Всъщност беше глупаво от негова страна да смята, че в момента тя изобщо мисли за него.
За какво ли си мислеше тя обикновено? По дяволите, започваше да проявява към тази красавица нездраво любопитство, което нямаше нищо общо с причината, поради която я бе довел тук.
— Готова ли си за още малко печене? — подхвърли той.
Тя не се стресна, очевидно беше чула стъпките му. Не бе нужно да го пита какво имам предвид. „Обичам да ме пекат на бавен огън“ бе нейна забележка.
— Непременно — унило отвърна тя.
Чувството за вина едва не го задуши, докато я гледаше как върви към канапето с наведена глава. Мътните го взели, откъде-накъде ще се измъчва, задето се опитва да й помогне? Тя щеше да се облагодетелства от безкористните му усилия — е, вярно, че се бе обзаложил с Дънкан, но това бе такава незначителна подробност в сравнение с искреното му желание да й помогне. Трябваше да разкрие причините, на които се дължаха недостатъците в характера й.
Рейфиъл седна до нея. Не му убягна, че тя се отдръпна леко.
— Не хапя — отбеляза той раздразнено.
— Всъщност съм убедена в обратното.
— Това във връзка с целувката ли беше, или с печенето на бавен огън?
Офелия си наля чаша чай от подноса на масата. Там имаше и кошничка със сладки, но тя дори не я погледна.
— И на мен също — обади се Рейфиъл.
— Като искаш, налей си — отвърна тя.
Така беше много по-добре. Унилата Офелия му действаше както обляната в сълзи Офелия. Тогава не можеше да се справи с нея.
Той си наля чай и за да е сигурен, че тя няма да го разстрои с повече въздишки, добави:
— Ще ти оставя сладките. Прекалено си мършава.
Сега тя за пръв път го погледна.
— Не е вярно!
— И си много бледа — добави Рейфиъл. — Кожата ти е с нездрав тен.
— Глупости.
— Мислех, че искаш да изглеждаш възможно най-добре.
— Сега изглеждам добре. Толкова съм красива, че чак ми се повръща.
Охо! Правилно ли беше чул? Действително ли го каза с такова огорчение?
— Да, така е — весело се съгласи той. — Наистина си отвратително красива.
Сините й очи се присвиха.
— Без излишни епитети, моля.