Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Значи съм бил много болен? — каза полковникът с усмивка.
— И то как! Без малко да умрете!
— Дотам ли бях стигнал?
— Дори още по-зле, полковник. Но каквото и да казваха всички, аз знаех, че ще оздравеете.
— Никога ли не си губил кураж?
— Аз! Никога в живота си! Нима дойдохте в Америка, за да умрете тук? Хайде де, стар африканец! Толкова закален! Смъртта знаеше това, затуй, вместо да упорства, каза „сбогом“ и си отиде със спортна стъпка — и ето ви на крак.
— Хм! Не още — каза господин Дьо Вилие, хвърляйки печален поглед наоколо.
— Майор Герен, както се нарича докторът — не знам защо, но това няма значение — казва, че след две седмици ще можете да яхате кон.
— Две седмици ли?! — промърмори тъжно болният.
— Аз говорих с майора за една седмица.
— Аха! И какво ти отговори докторът?
— Нарече ме „дърто магаре“! Откровено казано, не е твърде учтив.
— Откога съм проснат на това легло?
— Днес е шейсет и деветият ден.
— Какво, шейсет и девет дни!
— Ни повече, ни по-малко, господин полковник. За да не сбъркам, всяка сутрин зачерквам по един ден на календара, няма измама.
Настъпи мълчание, полковникът размишляваше.
— Сиди — каза той след известно време, — къде се намираме?
— Ама не виждате ли, господин полковник, в добре мебелирана, комфортна спалня.
— Не те питам това.
— Какво тогава? Обяснете ми, не мога да разбера.
— Искам да зная къде съм и при кого?
— Колкото до това, аз също не зная, господин полковник.
— Какво! Не знаеш ли?
— Абсолютно нищо, господин полковник. Пристигнахме тук нощем, беше тъмно като в рог, не поглеждах ни наляво, ни надясно, влязох наслуки в тази стая, където ви сложих на легло. Оттогава не съм напускал тази стая, пък и имах да мисля за други неща, а не да се мъча да узная къде се намираме. Но няма съмнение, трябва да сме при добри хора — добави войникът насмешливо.
— Кажи ми откровено, че не искаш нищо да ми разкриеш.
— Възможно е, господин полковник, но щом е заръка, дадена ми от майора, не бива да я забравям. Защо не разпитате доктора? Той ще може да ви отговори вместо мен, глупавия слуга!
— Имаш право, ще разпитам доктора.
— Правилно, той може да ви отговори. Имате ли апетит?
— Да, гладен съм.
— Болестта ви е дребна работа, лесно се лекува, отивам…
— Не, почакай малко, искам да ти кажа…
— Какво?
Полковникът се поколеба.
Спахията гледаше лукаво началника си.
— Виж какво — продължи най-после полковникът, — ще ми направиш ли една малка услуга?
— На драго сърце, господин полковник, каква?
— Е — каза полковникът нетърпеливо, — сигурно знаеш какво имам предвид?
— Аз ли?
— Да, ти!
— Откровено казано, господин полковник, нищо не разбирам.
— Защото не искаш.
— Ех, господин полковник, щом казвате така! — отвърна войникът с укор.
— Ти ми каза, че не си напускал тази стая нито за секунда, откакто съм тук.
— Нито за секунда, господин полковник, кълна ви се.
— Значи си ги видял?
— Какво да съм видял, господин полковник?
— Два ангела, две феи, две пери28, две жени, знам ли? Те се навеждаха над леглото ми, очите им бяха пълни със сълзи, даваха ми лекарствата, предписани от доктора, и ми говореха с толкова нежен, толкова мелодичен глас.
— Значи сте видял, господин полковник? — извика спахията смаян.
— Разбира се, и ти знаеш.
— Като става дума за жени, аз съм виждал само доктора.
— Ти ми се подиграваш, мошенико!
— Вие знаете, господин полковник, че не съм мошеник. Ако бях видял лицата, за които говорите, щях да ви кажа. Какво ми струва това!
Полковникът изучаваше лицето на войника с особено изражение. Спахията не мигна, макар че пламтящият поглед на болния беше впит в него със странна напрегнатост. Накрая офицерът притвори очи, клепките му трепнаха, две сълзи описаха пареща ивица по бледите му, измършавели бузи, той отпусна глава на възглавниците, потискайки една въздишка, и прошепна отчаяно:
— Значи съм сънувал?
— Сигурно, господин полковник — отвърна войникът със сдържан глас.
Болният като че ли не го чу.
— Проклета орисия! — промърмори Сиди-Муле, тупвайки се с юмрук по челото така, че би повалил бик, — да не можеш да…
— Искате ли да похапнете, господин полковник? — продължи войникът след известно време.
28
Пери — ориенталски феи. — Б. авт.