Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Благодаря, приятелю, — каза младият човек, ставайки.
— Извинете, още една дума.
— Говорете.
— Вашият брат, когото нямам честта да познавам, би трябвало да ми е приятел.
— Да, полковник, той знае какво ви дължим.
— Тогава го помолете да дойде с баща ви, ще бъде голяма чест за мен да го видя.
— Честта ще бъде за нас — отвърна младият човек, — почакайте само пет минути.
— Вървете, приятелю.
Дон Хосе излезе.
— Дон Естебан е прекрасен човек, изключително умен и сърдечен — каза докторът.
— В Париж съм чувал много ласкави отзиви за него.
— Толкова по-добре, ще видите, че ще ви хареса.
— Той вече ми харесва, драги докторе.
Вратата се отвори, Сиди-Муле повдигна завесата и съобщи с най-мелодичен глас:
— Господа, Перес де Сандовал.
После пусна завесата и изчезна.
Дон Естебан де Сандовал беше по-голям с пет години от брат си дон Хосе, но като ги видеше човек, не можеше да ги различи от пръв поглед, толкова пълна беше приликата помежду им — като се изключи разликата във възрастта, бихте ги помислили за близнаци, толкова необикновена беше тази прилика. Полковникът стана, за да посрещне гостите си, ала дон Агостин и дон Естебан не искаха да му причиняват страдания, затова накараха оздравяващия да се върне на мястото си, на своя шезлонг. Приветствията бяха разменени по най-сърдечен начин, те бяха почти сърдечни излияния между дон Естебан и полковника. Още от пръв поглед двамата се бяха харесали и преди да изрекат дори една дума, вече се чувстваха искрени приятели.
Запознанство при такива условия не можеше да не стане веднага интимно, така и беше. Дон Агостин и дон Хосе се чувстваха щастливи от това разбирателство, установило се веднага между двамата мъже. Насядаха и се завърза задушевен разговор; ледът неусетно се бе разчупил.
— Драги полковник — каза дон Естебан, — искрено съм щастлив да ви връча тези писма, което несъмнено ще ви бъдат приятни.
— А знаете ли съдържанието им? — запита полковникът, вземайки писмата, подадени му от дон Естебан.
— Откровено казано, да — отговори дон Естебан весело, — не любопитствате ли да ги прочетете?
— Няма смисъл, щом вие го знаете. Кажете ми съдържанието, ще ми бъде по-приятно да го чуя от вашата уста.
— По-добре, генерале — продължи дон Естебан, — прегледайте този официален вестник и веднага ще разберете за какво се касае.
— Мислите ли?
— Разбира се.
— Добре, но нали само от любезност ме нарекохте „генерале“?
— Не, прочетете правителствения вестник, ето на — добави той, сочейки с пръст мястото.
Офицерът хвърли един поглед.
— Я виж! — извика той развълнувано. — Произведен съм в бригаден генерал! Благодаря ви, скъпи дон Естебан, че така приятно ме изненадахте.
— Но това не е всичко.
— Какво искате да кажете?
— Ето, погледнете тук.
— Какво! Велик кавалер на ордена на Почетния легион!
— Ще добавя, ако това може да ви направи удоволствие, че присъдените ви отличия са одобрени с радост, единодушно е заявено, че просто ви е дадено заслуженото.
— Вие сте много мил човек, драги дон Естебан, увеличавате удоволствието, което ми доставиха тези новини, с любезния начин, по който ми ги съобщихте.
Разговорът продължи доста дълго в този приятелски тон, може би щеше да се проточи така няколко часа, ала доктор Герен бдеше. Когато сметна, че е време да промени насоката му, той го прекъсна рязко, както му беше навик.
— Всичко това е много хубаво — рече той, — но ми се струва, че забравяме целта на нашето събиране, време е да се върнем към нея.
— Правилно — каза дон Хосе, — беше ми изхвръкнало от главата.
— И забравяте, скъпи ми дон Хосе, че губим ценно време.
— Прав сте, а нашите врагове не спят.
— Стократно сте прав, приятелю — каза дон Агостин, — затова да побързаме, утре може да бъдем принудени…
— О, не, татко — възрази дон Хосе, — още не сме я докарали дотам, знаете, че вече съм взел предпазни мерки.
— Вярно, ала от такива негодници може да се очаква всичко.
— Още една причина да се разберем колкото е възможно по-бързо — вметна докторът.
— Трябва да ви призная, господа — обади се генералът, — че не разбирам нищо от това, което говорите, но предполагам, че имате намерение да ми направите някаква голяма услуга, за което предварително ви благодаря искрено.
— Всичко ще ви бъде обяснено навреме и на място, генерале, тогава ще се убедите, че любопитството няма нищо общо с желанието ни да получим от вас откровена изповед за най-важните неща в личния ви живот. Колкото до живота ви като военен, той е твърде добре известен, за да е нужно да се занимаваме с него — остава ни само да се възхищаваме искрено на вашите големи служебни заслуги — каза дон Агостин с много сърдечен тон и приветлива усмивка.