Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Оръдие беше, един бледолик трябва да знае това — каза иронично индианецът. — А не видя ли Урубуса един час по-късно да се изкачват на хълма многобройни конници?
— Вярно, спомням си това, но не подозирах, че са пристигнали отнякъде.
— Разбира ли сега бледоликият ми брат?
— Но тогава — извика Койота с особен глас — значи наблизо има неизвестен град?
— Може би — каза индианецът, повдигайки рамене, — Койота може да започне да търси наново, ала нищо няма да намери.
— Но всичко ще ми стане ясно! — заяви бандитът с мрачна решителност.
— Койота има по-прост начин да открие този град, както го нарича, ако иска поне да отмъсти на враговете си.
— Говорете, вожде, кажете ми начините да си отмъстя и ще видите, че няма да се поколебая, когато дойде време за действие.
— Добре! Нощната птица разполага с всички воини на Гарваните и Кенасите. Тези воини, присъединени към воините на моите бледолики братя, ще бъдат много силни, но им липсват пушки, барут и куршуми. Има ли Койота оръжие?
— Колко пушки ви трябват, за да въоръжите вашите червенокожи?
— Три пъти по шест каси.
— Хм! Много е, това прави осемнайсет каси пушки, като във всяка каса има по дванайсет пушки, тоест общо двеста и шестнайсет пушки. Но това не е всичко, отде ще намерим толкова пушки?
— О, много лесно.
— Как, вожде?
— Тази сутрин в Тубак е пристигнал един търговец янки. Той ще замине утре за Пасо дел Норте, има много пушки и ножове за скалпиране.
— Добре — рече Койота, споглеждайки се заговорнически с другаря си, — но какво ще ми дадете за това? Нищо за нищо, нали?
— Добре! Вождът се наема да води бледоликите си приятели и да ги вмъкне в града на Сандовалови, а Урубуса и Койота се наемат от своя страна да помогнат на Нощната птица да се справи с враговете си.
— Ще ги измъчвате ли?
— Да, пленниците ще бъдат вързани на стълба за мъчения.
— Точно така, искам да страдат дълго.
— Добре! Лесна работа.
— Отлично, няма да спорим по този въпрос.
— Кога Нощната птица ще има пушките?
— Скоро. Къде лагеруват Гарваните в момента?
— При Рио Хила, близо до колибата на Моктекусома.
— Добре, скоро ще ви се обадя.
— Саго.
Пиратите се сбогуваха с вожда на команчите, двама пирати го увиха в едно сарапе и го отведоха.
— Забравихте да уговорите какъв пай от съкровищата ще ни се падне…
— Не го направих, тъй като възнамерявам да си присвоя всички тези богатства, още повече че те са безполезни за всички тия нещастни червенокожи.
— Отлично! Как намираш Нощната птица?
— Много е умен, но ми се струва, че има един голям недостатък.
— Какъв?
— Много дълги речи държи.
Двамата прихнаха да се смеят. Поне на вид те много се спогаждаха. Вярно, че интересът ги сближаваше, ала в душата си вероятно се мразеха дълбоко.
Почти невъзможно беше да е другояче.
VIII
Ще оставим за известно време бандитите, с които скоро пак ще се срещнем, и ще се върнем към някои персонажи от нашия разказ, много по-интересни и, главно, по-симпатични.
В една много просторна стая, мебелирана с княжески разкош, с дебели завеси, дръпнати грижливо, които пропускаха почти дрезгава светлина, двама мъже разговаряха тихо. Първият, изтегнал се на шезлонг, беше полковник граф Кулон дьо Вилие. Лицето му бе измършавяло и много бледо, ала твърдият му, искрящ поглед показваше, че офицерът започва вече да оздравява, макар че това се очакваше много отдавна. Всъщност полковникът беше опасно болен от раната си, няколко дни се намираше между живота и смъртта, дори бяха загубили надежда, че ще бъде спасен.
Но той беше млад, имаше здрав организъм, който след ужасна борба бе победил, природата бе извършила чудо за него. Вярно, че тя бе много подпомогната от един лекар, каквито рядко се срещат не само в Америка, но и във Франция. Този лекар се казваше доктор Анри Герен; той беше учен добродушен, но нервен, който мъмреше болния, тормозеше го, с думи, разбира се, ала се грижеше за него като предан приятел.
Полковникът скоро разбра особения характер на лекаря и отговаряше на грубостите му със съчувствена усмивка. Човекът, който разговаряше с полковника, беше Сиди-Муле, превърнал се в болногледач, служба, която бе получил с голяма борба и с която се справяше отлично.
Достойният спахия бе заявил категорично, че никой друг освен него не би се грижил така добре за полковника, чиито вкусове, навици и особено характер познаваше като никой друг; а и полковникът му бе спасил живота и той искаше да му се отплати със същото. В никой случай нямаше да отстъпи; след дълго противене най-после го оставиха да прави каквото си ще, за което впоследствие не съжаляваха; по някаква интуиция, която можеше да се обясни с непоколебима преданост, той от един поглед, от една дума, от един жест разбираше какво желае болният. Дори майка не би се грижила по-добре за любимото си чедо; винаги засмян, весел, шегаджия, той умееше да изтръгне усмивка от бледите устни на офицера дори в най-критични моменти.