Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Не съм гладен, остави ме на спокойствие — отвърна офицерът мрачно и без да отваря очи.
— Само това заслужавам — каза войникът с огорчен вид.
— А? — привдигна се офицерът. — Какво каза?
— Казах, че съм глупак, нищо ново, господин полковник.
— Аха, знаех си, че криеш нещо от мен!
— Аз ли, господин полковник?
— Да, ти сам се издаде, без да усетиш.
— Ама че работа! — ядоса се спахията. — Пак се започва.
— Няма да ме лъжеш повече! Върви си, не искам да те виждам вече, изгонен си.
— Господин полковник!
— Млъкни и си тръгвай.
— Но, дявол да го вземе — тупна ядно с крак слугата, — аз нищо не зная…
В този момент една врата се отвори, една завеса се вдигна и се показа дон Хосе, засмян.
— Полковникът има право — каза той весело, — върви да донесеш закуската, която наредих да му приготвят, побързай, аз ще те сдобря с полковника.
— Той ме изгони! — извика войникът ядосан. — Той, единственият човек, когото съм обичал досега в живота си! Е, така ми се пада, проклета орисия!
— Върви и не се безпокой — продължи дон Хосе, побутвайки го леко към вратата. — Бързай, че умираме от глад — добави той.
Войникът тръгна, мърморейки през зъби; сърцето го болеше, бедния спахия!
— Драги полковник — каза дон Хосе, стискайки ръката на болния, — вие грешите.
— Аз ли?
— Да, вие сте военен. Сиди-Муле изпълняваше заръката, която му бях дал, не бива да се отнасяте така с него, горкият човечец е отчаян.
— Но защо е била тази заръка? — попита офицерът озадачен.
— Много просто, драги ми полковник, защото предполагах, че ще ви бъде по-приятно да научите от мен това, което се случи след заболяването ви. Но сбърках, извинете ме, полковник, моля ви да простите на този клетник Сиди-Муле, когото така жестоко обидихте въпреки привързаността му към вас.
Болният се усмихна.
— Ще бъдете доволен от мен и първо ви моля да приемете моите искрени благодарности, а после да ме извините, аз не знаех къде се намирам, мислех, че сте много далеч, отде да знам? Макар че вече оздравявам, главата ми е все още помътена.
— Трябваше просто да ме повикате чрез Сиди-Муле и само след две минути щях да дойда.
— Как?
— Май сте забравил, че ви предложих жилището си в Пасо дел Норте.
— Да, спомням си нещо, но е малко объркано в паметта ми.
— След като ви оказах първа помощ, аз се разпоредих да бъдете пренесен до Пасо дел Норте, където ви настаних.
— Какво, нима съм…?
— Да, приятелю, в моето жилище, но не съм сам тук, вашето състояние изискваше постоянни грижи, баща ми не искаше да ме остави сам с вас. С две думи, баща ми, майка ми и сестрите ми се настаниха тук.
— Аха, знаех аз, че…
— Вие не сте сънувал, успокойте се, това беше действителност, дамите се редуваха да бдят над вас.
— И не може да има по-предани болногледачки — възкликна полковникът от все сърце.
— Те са ви много задължени за…
— Ще имам ли честта да ги видя и да им благодаря? — прекъсна го полковникът.
— Когато пожелаете.
Ако имаше смелост, офицерът щеше да каже „веднага“, но се сдържа.
Дон Хосе се усмихна, стискайки му ръката. В същия момент двама индиански пеони29 внесоха една отрупана с ядене маса.
— Къде да сложим масата? — попита Сиди-Муле с горд вид. Войникът беше обиден на офицера си; той изпълняваше намръщено ролята си на метр д’отел.
— Остави масата където е — каза полковникът. — Помогни ми да стана.
По даден от дон Хосе знак двамата пеони излязоха.
— Хайде, сърдитко, не се цупи, знаеш добре, че те обичам. Сгреших. Дай си ръката и да забравим всичко, съгласен ли си?
— Как няма да съм съгласен! Ах, господин полковник, да знаехте…
— Аз знам всичко, мърморко, дон Хосе ми разказа…
— Оставете, господин полковник — прекъсна го бързо войникът, — щом не ми се сърдите, останалото не ме интересува.
— Ха така те искам. А сега ми помогни да стана, че умирам от глад.
— Браво!
IX
Пет минути по-късно дон Хосе и полковникът седяха на масата един срещу друг. Яденето беше превъзходно, отлично приготвено. Дон Хосе имаше добър апетит, а полковникът беше гладен като оздравяващ, тоест лапаше лакомо всичко. Дон Хосе беше очарователен събеседник, весел, духовит и сладкодумен, с него не можеше да се скучае. Изобщо всичко беше много приятно. Когато на масата бе сложен десертът, полковникът прати Сиди-Муле да се нахрани в кухнята и двамата приятели останаха сами.
Отначало разговорът беше лек, весел, изпъстрен с шеги за парижкия живот, но постепенно се промени, стана по-сериозен и най-вече по-интимен. Скоро и на двамата стана ясно, че всеки от тях има на устата си един и същ въпрос, който с мъка сдържа; разговорът, все така интересен, бе станал, така да се каже, двубой, в който всеки скришом се опитваше, без да се издаде, да накара събеседника си да разчупи леда и да заговори откровено, но изглежда трудно можеше да се каже и особено да се формулира въпросът.
29
Пеон (исп.) — ратай. — Б пр.