Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Те се въртяха по такъв начин около това, което искаха да кажат, без да напреднат с нито една крачка, и вероятно щеше да продължи дълго така, ако доктор Герен не бе влязъл ненадейно. Двамата приятели посрещнаха доктора с искрена радост, тъй като присъствието му сигурно щеше да даде друга насока на разговора.
— Виж ти — каза той, смеейки се, — моят болен май е на оздравяване? Ей Богу, много се радвам.
— Аз също се радвам, докторе, — рече офицерът със същия тон. — Истината е, че отдавна не съм се чувствал толкова добре, напълно съм оздравял.
— Да, слава Богу — каза лекарят, — но лечението трая дълго.
Доктор Герен беше висок човек със симпатично и умно лице; погледът му светеше от благост и доброта; той беше почти на четирийсет години, ала в дългата му коса нямаше нито един бял косъм, имаше хубави зъби, малко дебели устни, голяма и лакома уста. Държането му показваше, че е светски човек.
Той беше родом от Париж, където бе завършил цялото си образование, включително и медицинското; бе работил като интернист в болницата „Отел-Дийо“, където го обожаваха. Доктор Герен беше не само учен, но и най-вече специалист; той можеше да направи кариера в Париж, ако искаше, но беше чудак. Един ден, без да предупреди никого и без сам да знае защо, продаде всичко, което притежаваше, и замина за Америка, заявявайки категорично, че никога няма да се върне във Франция. Многобройните му приятели, смаяни от това внезапно решение, напразно си блъскаха главата да отгатнат причините за това заминаване, но не установиха нищо, което да оправдае толкова необикновеното решение, тъй че, ако докторът имаше някаква тайна, тази тайна беше добре запазена — никой не я откри.
Той беше в Мексико най-малко от осем години. Вместо да се установи в столицата, отиде в Сонора, на индианската граница. Докторът минаваше там за много богат човек, дори повече, отколкото можем да си представим, въпреки многото дарения, които правеше, и добрините, които вършеше, без дума да продума. Мексиканците и индианците го обичаха много, той можеше да ходи денонощно където пожелае, без да бъде застрашен от всевъзможните бандити, индианци, пирати и други, от каквито гъмжи пустинята.
— Е, драги полковник — продължи докторът, — кога ще се качите на кон?
— Щом ми позволите, докторе — отговори полковникът, — трябва да ви призная, че нямам търпение, предстои ми много работа.
— Да, да, но трябва да почакате най-малко още четири дни.
— Толкова ли?
— Чуден човек сте вие — каза лекарят, смеейки се. — Не знам как ви спасих, защото лечението не беше мое, ако Бог не беше извършил чудо с вас, уверявам ви, драги полковник, сега нямаше да сте жив.
— Да, но зная какви всеотдайни грижи сте полагал за мен.
— Хубава работа! Та нали всички тук — и мъже, и жени — се надпреварваха, дори очарователни млади момичета ставаха ваши болногледачки. Няма от какво да се оплаквате!
— Напротив — каза пациентът разпалено, — зная, че съм много задължен на отличните приятели, които ме заобикалят, и най-вече на вас, докторе.
— Ще ви отговоря, както е казал Амброаз Паре за великия херцог Дьо Гиз: „Аз го превързах, Бог го изцери.“ Същото може да се каже и за вас, но не искам да ви притеснявам повече, зная колко е важно да сте на крак.
— Какво искате да кажете, докторе? Не ви разбирам.
Докторът се усмихна лукаво, споглеждайки се заговорнически с дон Хосе.
— Много добре ме разбирате, драги полковник, но щом настоявате, ще ви обясня: треската е безпощадна бъбрица, тя издава и най-съкровено пазената тайна.
— Ах! — възкликна полковникът, пребледнявайки.
— Полковник, защо се огорчавате така? Само Хосе и аз знаем, и то не цялата ви тайна, а само част от нея.
— Вярно, докторе — каза полковникът, протягайки им ръце, двамата мъже ги стиснаха сърдечно, — страхувах се да не би други да са чули!
— Не, бъдете спокоен! Във вашите кризисни моменти само дон Хосе и аз стояхме до леглото ви. Дори Сиди-Муле, който ви е толкова предан, не знае нищо, ние винаги гледахме да бъде по-далеч.
— Значи знаете каква строга заръка му дадох.
— Да, но се учудвам, че я е изпълнявал толкова точно, не е лесно да излезеш с него на глава, не току-така се нарича Муле.
Тримата се засмяха.
— Ей сега ще престанете да се учудвате, това е ясно като две и две четири — каза дон Хосе. — Преди да намерите вашия човек, той беше мой подчинен почти три години, беше ми толкова предан, колкото сега на вас. От срам не е посмял да се обърне към мен, когато е бил в трагичното положение, от което сте го измъкнал, драги полковник. Сега разбирате какво стана между нас, когато го намерих.