Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Кръвта не потече веднага, чак след една минута на ръба на прободеното място се показа капка черна кръв, после втора, трета и тогава кръвта затече, черна и гъста.
— Спасен е — каза Урубуса, — но крайно време беше.
Нервни тръпки затресоха Койота, клепките му затрепкаха, скоро щеше да се свести. Урубуса отстрани бандитите.
— Върнете се при огъня — каза им той, — като ви зърне около себе си, Койота няма да бъде възхитен, че сте го видели да припада като жена.
— Няма да ни го прости — вметна Мататрес.
Койота дишаше по-леко, от все още затворените му очи се процеждаха сълзи.
— Колко я обича! — промърмори Урубуса. — Ударът беше жесток, просто го сразих, но можех ли да предположа, че такъв злодей все още има добро чувство в сърцето си, вкаменено от пороците, които му създават зловещ ореол? Тази бащинска обич, стигаща до пълна всеотдайност, е единственото, което е останало като чист диамант сред мръсотията.
Философствайки така своеобразно, Урубуса същевременно се зае много сръчно да превързва раната, от която бе пуснал кръв.
Почти веднага Койота отвори очи, в погледа му все още имаше малко объркване.
— Но какво става с мен? — промърмори той, озъртайки се колебливо.
Паметта е от ония свойства, които ни напущат най-бързо и се възвръщат най-скоро.
Внезапно бандитът се изправи.
— Ах — извика той отчаяно, — спомням си.
И затърси листа, който бе изпуснал при падането.
— Не търсете — каза студено Урубуса, — аз си взех обратно писмото.
— Значи е истина? — каза другият с глух глас. — Тя е била отвлечена от манастира!
— Да, по мое нареждане, и настанена в друг манастир.
— Защо е това подло похищение?
— Имах нужда от заложник, с човек като вас, драги майсторе, трябва всичко да се предвиди. Виждате, че съм имал право. Нали ви казах, взел съм всички предпазни мерки срещу вас. Дъщеря ви мисли, че вие сте я преместил в друг манастир, тя не знае нищо и ще продължава да е така, докато имам нужда от вас, запомнете това.
— Ах! — изсъска Койота злобно. — Ако някой ден попаднете в ноктите ми, както днес ме държите в своите…
— Ще си отмъстите, не ще и дума. И ще имате право, ако ви позволя да го направите.
— Къде е тя?
— По-наивен въпрос не може да има.
— Кажете ми само в Европа ли е още.
— Кой знае? Може и да е, а може и да не е, по-късно ще узнаете това, ако се отнасяте честно с мен, докато сме заедно.
— И ще ми я върнете?
— Кълна ви се.
— И тя нищо няма да узнае?
— Обещавам ви, повярвайте ми, Койоте.
— Добре, вярвам ви, разчитайте на мен, имате честната ми дума.
— Не забравяйте, че аз имам и дъщеря ви, за мен това струва повече от всички честни думи, които можете да ми дадете.
— Много ли ще продължи тази работа?
— Кой знае, зависи от някои неща извън вашата воля, може да продължи една година, а може и да приключим всичко за един месец.
— Но за какво се касае в края на краищата? Аз не знам нищо.
— Ами вие не пожелахте да ме изслушате, когато исках да ви разкажа всичко, което трябваше да знаете.
— Добре де, само го отложихме. Говорете, готов съм да ви слушам с най-сериозно внимание.
— За нещастие, нямаме време, а има много да се разказва.
— Сега е едва два часа.
— Аз чакам посетител.
— Кого?
— Червенокожия.
— Аз нямам доверие на червенокожите.
— Че защо? Според мен и те са хора като всички други.
— Вие сте новак в пустинята, не познавате тези демони, те мразят бледоликите, както ни наричат, и са доволни само когато могат да ни сторят някаква злина. Познавате ли този червенокож?
— Разбира се.
— Къде сте се запознали?
— Преди около два месеца го срещнах на лов за бизони, после пак го виждах няколко пъти и се сближихме така, както бял може да се сближи с индианец.
— От племето браво ли е този индианец?
— Да, от команчите.
— Аха!
— Но какво има? Защото е команч ли?
— Естествено.
— Не ги ли обичате?
— Аз мразя всички индианци, макар че команчите мразя по-малко.
— И какво?
— Команчите са предани на Сандовалови.
— Знам, но той има причина да се оплаква от тях и напусна племето си, за да скъса всякакви връзки с тях.
— Команчът ли ви разказа тази история?
— Не, той не ми е казал и дума за споровете си със Сандовал.
— Тогава кой ви е осведомил толкова добре? Урубуса се усмихна.
— Поразпитах — отвърна той.
— Индианци ли?
— Двама-трима.
— Хм, а други?
— Трапери и горски скитници, знаете, че те минават за честни хора.
— Добре го каза: „минават“. Какво научихте за този човек?
— Всички, които разпитвах, ми казаха едно и също: че за всичко станало са виновни единствено Сандовалови, че Нощната птица…