Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Посегнали с лъжиците към врящото гърне, сръбнали и пак заиграли:
— Мляс-мляс, хруп-ръп, четири баби — един зъб! Баба Дрена! Баба Кина! И близначки-баби Пана—Кустадина! И-ху, хайде пак: ко̀пчи но̀га, дру̀сни-тро̀пни, ку̀сни!
— От змѝя люспа, от о̀са жило! — сръбнала Дрена.
— От бухал пѐро! — сръбнала Кина.
— От котка — вла̀кно, по вла̀кно — но̀кет! — сръбнали Пана и Кустадина.
— Та как ми е сърце зло-немилостиво — йощ, та дваж по-зло да стане! — изръмжала Дрена.
— Та как ми е око будно-остро и език меден-коварен — йощ, та дваж по да станат — изкискала се Кина.
— Та как сме омайни, търпеливи и на снага държеливи — йощ, та триж по да сме! — пропели Пана и Кустадина.
И пак дружно заиграли:
— Ииии-ху, хайде пак, ко̀пчи но̀га, дру̀сни-тро̀пни, ку̀сни! — и посегнали с лъжици към гърнето, но иззад ракитата се показал гарванът, долетял, стремително кацнал и се превърнал в Злоокия. Разтревожено викнал:
— Сестри, стягайте се! Брат ни пак намери юнак, що му трябва жива вода, и му я обади къде е! Ей го юнака — иде-дохожда!
Далече, в началото на пътя, вече се била появила невзрачната фигура на Стоедин. Бабите заслонили очи и се взрели.
— А какво му е юначеството, нане? — покашляла се Дрена. — Зер е силен, лют и страшен чак за трима?
— Не е, не е — поклатил глава Злоокия. — По е лошо!
— Е, тогава ще е хитър за седмина? — целунала му ръка Кина.
— Де да беше, сестро, ама — по е лошо.
— Е, тогава сигур ще е търпелив за деветима? — пропели Пана и Кустадина.
— По е лошо, сестри! — изпъшкал Злоокия. — Дълголетен е! Сто и една годин има да живее — и ни ден по-малко!
— Бре, бре-бре, бре-бре-бреее! — почудили се бабите.
— Е, какво лошо? — изпреварила ги Кина. — Силни и страшни, та чак дористрашни сме погубвали! Хитри, та коварни сме за смях правили! Търпеливи сме назад връщали!… Само дето с дълголетник се не бяхме справяли. Пу за мене! Хайде готово, аз си го първо преплювах, на мен ще го оставите.
— Слабо се чува — изръмжала Дрена. — Аз ги спирам силните юнаци. А къде по-силно, страшно, та чак дористрашно от дълголетието?… Нане, речи им да се махнат, тоя си е мой!
— Аааа, дълголетието може да е и силно, и страшно, ама е най-вече хитро, та коварно! Колцина се изхитрят да провървят сто и една години? — усмихнато я ощипала Кина.
— Сестри, не сте прави! — пропяла Пана. — Дълголетието е най-вече юначество твърде търпеливо!
— Какво се иска от юнака за сто и отгоре години живот? — подкрепила я Кустадина. — Исполинско търпение!… А ние ги спираме, търпеливите, речи, нане!
И се сдърпали.
— Мирни! — кипнал Злоокия. — И аз го искам този юнак! Хайде, сръдня да няма — чоп ще хвърляме, па кому е късмет.
Отскубнал косъм от брадата си и го хвърлил в жарта. Оттам литнал бръмбар-рогач, сърдито забръмчал около главите им. Бабите и Злоокия замрели неподвижно. Бръмбарът се завъртял около Дрена, отклонил се към Злоокия, после — към Пана и Кустадина, върнал се и стремително ухапал Дрена по челото. Веднага се отровил и тупнал на земята като камъче.
— Е, честито, сестро — завистливо проточила Кина. — Дано не стигне и до назе ред.
— Ще те чакаме при Кина — угрижено проговорил Злоокия. — Ха сполука…
Превърнал се в гарван, а трите баби — в гарги. Литнали и закръжили.
— Турете вечеря и за мене! — викнала Дрена. — Още до мръкнало ще го затрия, та като дойда — хем да ви разправя, хем да повечеряме!
Гарванът и гаргите се отдалечили и изчезнали зад червеникавите пясъчни хълмове.
Дрена боднала с крив ноктест пръст в земята, плюнала и заринала. Първо се подало зелено стръкче, бързо се източило във фиданка, окичило се с листа. Разцъфтял само един цвят, вързал ябълчица. Ябълчицата се наляла, наедряла и почервеняла.
В това време Стоедин нагазил реката и наплискал лице. Преминал брода, свърнал край ракитака и видял сламена колиба.
— Ей, има ли някой? — разровил утихналата жар и се огледал. — Бре, хора, къде сте?
— Кой вика? — подала се от колибата Дрена.
— Добро ти утро, бабо, ха добра среща. Да имаш някой залък? Три дена как троха не съм хапвал.
— А, откъде у мене хляб, чедо — внимателно го огледала Дрена. — Нямам, па ми и не трябва — колко ми е вече яденето? Я коприва сдробя, та сваря, я див лападец, я някой ядлив корен… А веднъж в годината, дал Бог, таи ябълка хапна, да засладя душа… Така е, баби — зъби опадали, мерак останал… Отдал ек си, гледам. Де, седни да починеш — сега ще наскубя коприва за една чорбица.
— Бързам, бабо — дълъг път ме чака — загледал се в ябълката Стоедин и гладно преглътнал.
— Бре, ама тебе вярно те як глад мъчи, сине. Хайде, откъсни я, твой късмет била — и сама откъснала ябълката, подала му я. — Хрупни я, па поменувай.