Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Това станало една неделя; и да видите каква случайност: на другата неделя, и майка ми я хванали болките. Мъчела се и тя, горката, мъчела се, ревяла майка ми. Викала: „Света Богородице! Света Богородице!“, но не се освобождавала. Баща ми седял на земята насред двора и нито ядял, нито пиел от мъка. Сърдел се на света Богородица. „Миналия път, като я повика онази кучка Джафер-ханъм, претрепа се да тича да й помогне, а сега…“
На четвъртия ден вече баща ми не изтраял; взел чаталестата си тояга и раз — два, та право в манастира на света Богородица Закланата — тя да ни закриля! Отишъл, влязъл вътре в черквата, без дори да се прекръсти — толкова голям бил ядът му, залостил след себе си вратата и застанал пред иконата й. „Е, Богородице! — извикал й той. — Жена ми Маруля, знаеш я, дето ти носи всяка събота вечер дървено масло и пали кандилото ти, жена ми Маруля се мъчи вече цели три дни и три нощи и те вика — не я ли чуваш? Оглушала си, изглежда, и не чуваш. Да беше, санким, някоя като оная кучка Джафер ханъм, някоя мръсница, някоя турска гювендия, щеше да се претрепеш да тичаш да й помогнеш. Ама за християнката, за жена ми Маруля, правиш се на глуха, не я чуваш! Ех, мари, да не беше Богородица, че щях да ти дам да се разбереш аз на теб с тази чаталеста тояга!“
И като казал това, без да се поклони, извърнал се да си върви. Но тъкмо в този миг — велик си, господи! — иконата изпукала силно, сякаш се разцепила. Така пукат иконите, и да го знаете, ако не сте чували това, така пукат, когато правят чудесата. Баща ми разбрал; обърнал се, направил метани, прекръстил се, „Съгреших, света Богородице! — извикал. — А пък каквото си казахме — тури му пепел!“
Едва стигнал в селото и му обадили радостната вест: „Честито, Костандис! Жена ти роди — момче е!“ Мен, значи, дето ме гледате тук, мен, барба Анагностис. Ала съм се родил с малко тежък слух — та нали баща ми богохулствувал и нарекъл света Богородица глуха. „А, така ли! — рекла си е сигурно света Богородица. — Ще направя тогава и аз сина ти глух, та да се научиш да богохулствуваш друг път!“
Барба Анагностис се прекръсти.
— Пак добре — рече той, — слава богу! Защото можеше да ме направи я сляп, я смахнат, я гърбав, я — боже опази! — женско! Пак добре, прекланям се пред милостта й!
Наля чашите.
— Света Богородица да ни закриля! — каза той и надигна пълната чаша.
— За твое здраве, барба Анагностис! Сто години да живееш, да дочакаш и правнуци!
Старецът изпи на един дъх виното си, обърса мустаците:
— Не, чедо, стига ми! Дочаках внуци — стига ми! Какво сега, да не би да искаме и света да изядем! Време ми е вече; остарях бре, момчета, изпразниха ми се бъбреците, не мога вече, искам, ама не мога да посявам дечурлига. За какво ми е тогава животът?
Той наля отново чашите; измъкна от пояса си орехи и сушени смокини, увити в дафинови листа, и ни почерпи.
— Раздадох всичко, каквото имах и нямах, на децата си. Налегна ме сиромашията, налегна ме, но хич не ме е еня — добър е господ!
— Добър е господ, барба Анагностис — извика Зорбас в ухото на стареца, — добър е господ, ама ние не сме добри. Не ни дава, цицията му с циция!
Но старият селски първенец смръщи вежди.
— А, недей така, куме, не ругай господа! — каза той строго. — Не го ругай; ами че нали на нас чака и той, горкият!
В това време, мълчалива, покорна кира Анагностисовица донесе в една пръстена паница изпържените бели бъбреци на прасето и една голяма медна оканица вино. Сложи ги на масата, застана права встрани, скръсти отпреде си, върху престилката, ръце и сведе очи.
Гнус ме беше да взема от мезето, но пък се и срамувах да откажа. Зорбас ме погледна косо и се усмихна.
— Това е най-вкусното месо, началство — увери ме той. — Не се гнуси.
Старият Анагностис се захили.
— Право казва, право, опитай да видиш. Мозък! Когато принц Георгиос — да е жив и здрав! — мина през манастира ни, калугерите му направили царска трапеза; пред всички поставили месо, а пред принца една дълбока чиния супа. Взел принцът лъжицата, поразбъркал супата. „Боб ли е това?“ — запитал той изненадан. „Яж, княже — рекъл му старият игумен, — яж, пък после ще приказваме.“