Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Щастливото момченце висеше увековечено на стената, запечатано на фотографска плака, навело се да докосне клавишите, готово да се хвърли в живота, в света, във вселената, да ги лапне. Изражението на момченцето беше такова, че видех ли го, сърцето ми се късаше. Затова избягвах да го гледам. И без туй ме болеше, когато виждах как го гледа Кейл, как се насилва да зададе своя любим Велик въпрос и без да чака да го увещавам, се втурва към пианото, за да изсвири онова кленово парче.
Кейл.
Бе като стар каубой, възседнал сега бръснарски стол. Представете си тексаски говедар, сух, обрулен от вятър, изпечен от слънце, който не сваля каубойската си шапка дори когато спи, залепнал е за нея до живот, с нея се къпе. Ето, това беше Кейл, закръжил около своя враг, клиента, с оръжие в ръка, той кълцаше бакенбардите, вслушан в бръснарската машинка, омаян от звучния й глас, и не преставаше да бъбри, а пък аз си представях, че тропа каубойския си танц край моя стол, нахлупил шапка до ушите, луд от желание да седне пред пианото и да го разкикоти.
Понякога се правех, че не виждам как мята тези безумни погледи, как влюбено сноват очите му между мен и преданите черни и бели, бели и черни клавиши. Накрая изпусках звучна мазохистична въздишка и виквах:
— Е, хайде, Кейл. Отивай.
Омаян, той прекосяваше салона с провлачена каубойска стъпка, двамина от него — оня в огледалото по-припрян и по-ведър от същинския, и отмятайки капака на пианото, разкриваше пожълтелите ченета, закопнели някой да им изтръгне музиката из корен.
— Чуй това, сине. Кажи ми — чувал ли си друг път, някой път, когато и да било, чувал ли си изобщо нещо като това?
— Не, Кейл — отвръщах, седнал примирено на стола с глава, обезобразена до половината. — Не — отговарях честно, — никога не съм чувал.
„Боже мой — проплака старикът, като излизаше от моргата, за сетен път в ума ми, — кой го е подстригал тъй ужасно?“
Видях виновника, застанал зад витрината на своята бръснарница, загледан в мъглата, досущ като ония хора в празни стаи, в кафенета или на улични ъгли, от картините на Хопър17.
Кейл.
Насилих се да отворя вратата и влязох боязливо, загледан към пода.
— Виж ти — викнах с престорена ведрост, — днес май голяма работа е паднала!
— Ами — отвърна Кейл, все тъй загледан навън, — тази коса се търкаля тук от пет-шест седмици. Кой е луд да влезе при мен освен скитници — нямам предвид теб — или глупаци — нямам предвид теб, плешивци, какъвто ти не си — те търсят лудницата, и бедняци, това, което си, затуй сядай на оня стол и се приготви да те утрепя с електрически ток, защото машинката ми от два месеца дава на късо, а пък нямам пари да я занеса на поправка. Сядай!
Подчиних се на моя палач, пристъпих, седнах и се загледах в отрязаните коси, разпилени по пода, символи на мълчаливо минало, което сигурно е имало някакъв смисъл, но това не личеше. Дори отстрани като ги гледах, не открих там нито многозначителни фигури, нито близки предзнаменования.
Той запита къса ли я искам или дълга — в смисъл повече или по-малко да ме обезобрази, но аз се бях загледал през ослепителната бяла арктическа пустош на бръснарницата към…
Пианото на Кейл.
За пръв път от петнайсет години насам то беше покрито. Злокобната му жълта ориенталска усмивка бе станала невидима под бял погребален чаршаф.
— Кейл! — Очите ми бяха в чаршафа. За миг бях забравил човека от гишето за билети, прострян мъртъв, с обезобразена коса. — Кейл — запитах, — нима вече не друсаш оня клен?
Клип-клип, клап-клап, ножицата му не спираше отзад по врата ми.
— Кейл? — повторих пак.
— Нещо лошо ли има? — настоявах.
— Кога ще спре това умиране? — долетя далечният му глас.
В този миг машинката забръмча, жилна ми ушите, по гърба ми хукнаха познатите тръпки, сетне Кейл започна да кълца с тъпата ножица, сякаш жънеше неплевена пшенична нива, и тихо да проклина. Долових слаб дъх на уиски, но гледах право напред.
— Кейл?
— Майка му — искам да кажа мамка му!
Запрати ножицата, гребена и занемялата машинка върху шкафа, провлече крак през океана от стари космарлаци и смъкна чаршафа от пианото, което се ухили като стар олигофрен, докато той се наместваше пред него и полагаше върху клавишите едрите си длани сякаш клюмнали четки, с които се канеше да нарисува бог знае какво.
17
Едуард Хопър, американски художник от началото на века. Б.пр.