Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Разнесе се скърцане на счупени зъби в разтрошени челюст.
— Ах, дявол! Проклето да е! Гадория! Можех, душицата му вадех на това пиано. Скот ме е учил, славният Скот — Скот!
Гласът му замря.
Погледнал бе към стената над пианото. Отмести очи, когато забеляза, че и аз гледам нататък, но беше късно.
За пръв път, от двайсет години насам, снимката на Скот Джоплин я нямаше там.
Извъртях се на стола със зяпнала уста.
Пианото беше без капак, та Кейл отново метна чаршафа връз усмивката, и — оплаквач на собственото си погребение — изправи се пак зад гърба ми и пак хвана инструментите за изтезания.
— Скот Джоплин деветдесет и седем, Кейл бръснаря — нула — заяви той, обявявайки резултата от един загубен мач.
Прокара разтреперани пръсти през косата ми.
— Божичко, погледни как съм те издокарал! Господи, какво гадно подстригване, а съм едва на средата. Би трябвало да ти платя за всичките години, в които си ми давал да те пущам по улиците като краставо куче. Да беше само ти, ами чакай да ти кажа какво сторих на един клиент преди три дена. Изглежда, тъй съм го обезобразил, бедничкия, че някой го е убил, за да не се мъчи!
Отново се извъртях към него, ала Кейл кротко ме обърна с гръб към себе си.
— Ако съм човек, трябва да ви упоявам. А, да — за тоя старик. Слушай!
— Слушам те, Кейл — отвърнах, защото за това бях дошъл.
— Седеше на твоето място — започна Кейл. — Седеше тук, както ти седиш, погледна се в огледалото и каза: пущай машинарията. Точно това каза. Кейл, пущай машинарията. Най-знаменитата нощ в моя живот, казва. Танцувалната зала „Майрън“, в центъра на Лос Анжелис. Обаждат ми се, ти спечели голямата награда. За какво? — питам. Най-видният стар жител на Венеция, казват. Че това тържествен повод ли е? Не питай, ами се наконти, казват. И ето ме тук, Кейл. Скъси ме отвсякъде, само не ме ошутвай като билярдна топка. И малко от „Тигровия тоник“, поръси ме. Кълцах, та се забравих. Старчето беше насъбрало дълга снежнобяла коса, най-малко двегодишна. Така го наквасих с тоник, че наоколо муха не остана. Изпратих го щастлив и доволен, остави два долара, бяха му последните, сигурен съм. Седеше точно на твоето място.
— А сега е мъртъв — додаде Кейл.
— Мъртъв! — извиках аз.
— Някой го намерил в една лъвова клетка, потопена под водите на канала. Мъртъв!
— Някой — повторих след него. Но не допълних — аз!
— Старикът трябва да не е и близвал шампанско или поне отдавна не е пил, натряскал се е, паднал е вътре. Кейл, казва, машинарията! Това какво идва да покаже? Можеше да съм аз в този канал или ти със същата вероятност, а пък сега, бедният, вече е сам самин во веки веков. Това не те ли навежда на размисъл? Ей, чакай бе, сине. Изглеждаш ми зле. Много дрънкам, нали?
— А не каза ли кой ще дойде да го вземе, как, кога и защо? — запитах.
— Нищо особено, доколкото зная. Някой щял да пристигне с трамвая от късата венецианска линия, да го вземе и да го придружи до вратата на танцувалния салон. Возил си се с този трамвай в съботна нощ, някъде към един, нали? Стари дами и стари господа се изсипват от „Майрън“ в омирисани на нафталин кожи и избелели смокинги, вонят на евтин парфюм и на още по-евтини пури: доволни, че не са си счупили някой крак на дансинга; потни плешиви темета, размазан аркансил, от лисиците хвърчат оскубани косми. Веднъж отидох, поразгледах и избягах. Според мен трамваят би трябвало да спре на спирката за гробището и поне половината от тоя народ да си остане направо там. Не, не, благодаря много! Много дрънкам, нали? Кажи ми, ако те нервирам… Така или инак — довърши той, — човечецът е мъртъв и заровен, но най-ужасното е, че си лежи в гроба и вечно ще си спомня оня, дето го е подстригал тъй ужасно за сетен път, а отговорът е, че този оня, това съм аз! Черна беше миналата седмица. Лошо подстригани хора изчезват, после ги намират удавени и най-накрая аз осъзнавам, че ръцете ми не ги бива за нищо и…
— Ама не знаеш кой е дошъл да вземе старика и да го отведе на танцувалната вечер?
— Откъде да знам? Не е ли все едно? Старецът каза, че оня му определил среща пред кино „Венеция“ в седем, щели да погледат малко някакъв филм, да хапнат набързо при Модести, последното още отворено ресторантче на кея, да поприказват и да поемат към дансинга. За един вихрен валс с някоя деветдесет и девет годишна царица на танца, това се казва нощ и половина, нали? После обратно в кревата, во веки веков! А ти какво си ме заразпитвал, сине? Ти…
Телефонът звънна.
Кейл погледна към него, лицето му прибеля.
Телефонът иззвъня три пъти.
— Няма ли да го вдигнеш, Кейл?
Кейл го гледаше, както аз гледах моя телефон до бензиностанцията, сякаш и той усещаше двете хиляди мили мълчание и онова, тежкото дишане. Поклати глава.