Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

За пореден път поклатих глава.

— Нямах това предвид. Само че… когато се появи за пръв път в Рио, ти нямах доверие.

— Да, разбрах го.

— Но по-късно, когато направи онова в Квай Чунг… видях, че не съм бил прав. Трудно ми е.

— Май трябваше да те застрелям и да прибера всичките пари. Поне щях да докажа защо не е трябвало да ми имаш доверие.

— Помислял ли си?

Докс се разсмя.

— Готин, може и да стане човек от тебе.

— Помислял ли си го?

Той поклати глава.

— Нито за секунда.

— По дяволите. Знаех си.

— Искаш да ти се извиня ли?

Поклатих глава.

— Не.

— Не ми дължиш нищо. Както ти казах още тогава, знам, че би направил същото за мен. Чакай, не искам да ми отговаряш. Ще вземеш да ми разсееш бляновете.

Сервитьорът дойде да прибере празните чинии. За десерт си поръчахме манго и лепкав ориз. Проследих как сервитьорът се отдалечава.

Исках да попитам Докс за нещо, нещо, за което мислех от доста време, и най-вече след Манила. Досега не бях посмял да го изрека на глас, а и в момента не ми се щеше. Може би защото така щеше да стане по-реално, а може би и защото на Докс сигурно щеше да му се стори смешно. Но и без това вече се бях разприказвал. Исках да стигна до края.

— И аз имам един въпрос към теб.

Той отмести стола си назад, облегна се и преплете пръсти върху корема си.

— Давай.

— Теб някога… притеснявало ли те е това, което вършим?

Той се усмихна.

— Само когато не е платено като хората.

— Говоря сериозно.

Той сви рамене.

— Не, обикновено не.

— Нямаш ли понякога усещането… как да се изразя, все едно Господ те наблюдава?

— О, със сигурност наблюдава. Само че не му пука.

— Мислиш ли?

Той отново сви рамене.

— Според мен той само е измислил правилата. Ние играем по тях. Ако не му харесва какво става тук долу на планетата Земя, да си каже. На негово място щях да го направя.

— Може и да казва, ала никой да не го слуша.

— Тогава да говори по-ясно — Докс вдигна поглед. — Нали нямаш нищо против, че говоря така?

Огледах си ръцете.

— Сърцето ми се сви при мисълта, че онова момче ще загуби баща си.

— Разбира се, че ти се е свило сърцето. Ако бе останал безразличен, нямаше да си добрият човек, който си всъщност. Ето защо е най-добре да не се приближаваш до целта. „Ако обсеби ума ти, ще обсеби и пръста ти върху спусъка“ — така каза веднъж един мой инструктор.

— И е бил прав.

— Не можеш едновременно да вземаш решенията и да ги изпълняваш, ако разбираш какво имам предвид. Съдията съди, което му е работата, а след това присъдата се изпълнява от палача. Така стоят нещата. Ние правим това, което се иска от нас.

— Интересна гледна точка — измърморих неохотно.

— И единствената правилна. Готин, не знаех, че си чак такъв философ. Аз май даже не съм те чувал да говориш толкова много.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Но си мисля, че прекалените размишления не са препоръчителни за хора като нас. Можем да започнем да си въобразяваме, че ние сме съдиите, и тогава докъде ще стигнем?