Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
След това имах две приятни запознанства. Едното с някакво побеляло старче — антиквар, приличен на птиче с дълъг клюн и с учудващо елегантни, пъргави ръце. Другото — с едър, добре гледан дангалак, конте със сив костюм от мек скъп плат. И вратовръзката бе в тон с костюма, и масивният му сребърен старинен пръстен. Не се връзваха само тънките тарикатски мустачки, но това вече зависи от вкуса на човека.
— Нали ви казвам — палеше се дядката, — че няма нужда от графична експертиза. Пташински се подписа — аз ли няма да зная!
— Хм, думите — пророни Клепча.
— Какво думите? Какво?
— Казвам, твърде специфични думи знаете.
Сега за пръв път ми хареса. Но старчето кипна:
— Криминални романи пишете ли? Публикувате ли ги? Защо тогава искате хората да не знаят специфичните термини? Какво? А що се отнася до това, че не сте ги видели по-рано, аз съм главният антиквар, отсъствувах от града и бях прибрал квитанциите, а картините бяха в склада. Сега ги изложихме, какво от това? Нали виждате кога ни ги е продал.
— Два дена преди смъртта си — каза Клепча, — ето защо е имал толкова пари. Слушайте, наистина ли знаете кой е звънил на Пташински за книгата.
— Защо да не зная? Зная със сигурност! Ако ме бяхте запитали още в началото, нямаше да възникнат тия глупави подозрения, нали? И той би ви го казал още в началото. Ето този искаше да я купи, Борис Гутник! Как да не познавам Боря, как да не зная кой искаше да я купи?
— Защо е искал да я купи?
— Обича книгите. Какво, не бива ли?
— Продава ли книги?
— Не съм чувал такова нещо. Понякога ги разменя.
Доведоха Боря, онзи същия дангалак.
— Аз му звънях — спокойно призна той, като оглеждаше хубавите си нокти. — Но не е имало никакъв шантаж. И никакъв мъж „със селски вид“, посетил изложбата на стари книги, не съм виждал… Ей тъй, два-три пъти му позвъних. Все мислех, че ще склони… Просто ми се искаше да купя тази книга.
— За работа ли?
— Не всички, които обичат книгите, ги използуват за работа. Аз просто обичам книгите. А вие? Не вярвам да има човек, който в нашия образован век да си признае, че не понася книгите. Поне дотам сме дорасли.
Клепча се смути, а младият дангалак съвсем сериозно продължи:
— Те са единствената ми страст, другарю лейтенант. Според мен това не е подсъдно. И ако книгите са реката, която напоява вселената, крив ли съм, че искам да пия от нея? Така е, звънях му, не ми се искаше да изпусна книгата.
— Имали ли сте случай да продавате книги? — запита Клепча.
Гутник бръкна в джоба си и извади някакъв вестник.
— Това пък защо?
— Днес, когато тръгвах насам, го получих. Беластоцкият вестник „Нива“. Ето вижте, отпечатана е благодарност, задето им предадох в тяхната библиотека двеста и петдесет книги. Ако се занимавах с препродажби, едва ли бих постъпил така. Когато събера по-ценни книги, предавам по-незначителните на библиотеките. Можете да проверите.
— Проверихме вече — каза Клепча, — не лъжете, истина е. И в Беласток сте дали книги, и във Витебск, и на белорусите в Полша.
Не знаех от какви съображения Клепча води тези разпити пред мен. Поисках разрешение да запаля цигара, защото повече не можех да търпя, и разкъсах пакета.
— Може ли една — внезапно ме помоли дангалакът. — Благодаря. Какви са? „БТ“? Не съм кой знае какъв пушач, но, разбирате ли, тази история ме развълнува.
Той неумело дръпна така, че бузите му хлътнаха, и като сочеше вестника, каза сякаш неопределено, но с очевидното желание да уязви Клепча:
— Името ми напечатаха. Любезни хора. А тук никой не те брои за лукова глава.
Този човек започна да ми става симпатичен. Дори мустачките му вече не ми изглеждаха тарикатски.
На път към къщи си мислех, че дори и последните косвени улики рухнаха. Аутопсията не даде нищо, не помогна и намирането на картините. Нито в жилището, нито на мястото, където бе загинал Марян, бяха намерени каквито и да било следи. За книгата бе звънял този съвсем невинен библиофил, пък и не се знаеше дали тази книга са търсили крадците, приспали кучетата.
… Измина цяла седмица. Никой не ми позвъни, никой не ме извика и по това разбрах, че следствието по преждевременната смърт на Пташински вероятно е стигнало до задънена улица.
Седма глава
Не можех да работя. Не можех да се забавлявам. Неспирно ме измъчваха мислите за Марян и за неочаквания му край, тормозеха ме денем и нощем. Оставаше ми само едно: с тъпо упорство да седя над неговата книга и да мисля, да мисля. Да мисля без всякаква надежда да измисля нещо, да се хвана за нещо. Единственото, което бе написано на, ръка, бяха маргиналите17, коментарите с бързопис. Най-често бяха с мистичен характер като това: „Сбъдна се при коронясването“ или „Яви се поличба в съня на този и този“.
17
Бележките (лат.). — Б.пр.