Черният Олшански замък

— Преди два дена май чух, че ключалката щракна. Гледам — някакъв мъж. Но вратата беше затворена. Попита ме: „Никого ли няма, бабо?“

— Как изглеждаше този мъж?

— Нищо особено… Уж като гражданин, пък и не съвсем като гражданин.

Най-сетне доведоха свидетели и отключиха апартамента. Надеждата ми веднага се изпари, а предчувствието за нещастие се превърна в увереност.

Елма лежеше неподвижно на пода. Огромният тигров Едгар, щом ме съзря, неуверено раздвижи задник. Очите му гледаха жално и сълзяха и той веднага ги затвори. Дори не стана да ни посрещне.

В антрето се долавяше някаква остра миризма.

— Не е пътувал до никакъв Вилнюс — уверено заявих аз на Шчука, — иначе щеше да остави кучетата у съседите. Не е имал намерение да отсъствува повече от един ден.

— Кучетата са били замаяни с нещо — каза Шчука.

— Още същия ден са ги приспали с нещо. Нали виждате, яденето си стои, водата не е изпита. Но как са могли да ги приспят за толкова време?

— Може би са търсили нещо? Щом единия ден не са го намерили, вероятно са повторили дозата.

— Но как? Тези кучета са дресирани. Няма да вземат храна от чужд човек. Само от Марян… и от мене.

— А въздухът, който няма защо да се взема от нечии ръце? — Шчука посочи отвора на ключалката.

— Зная какво са търсили — извадих аз книгата от чантата.

— Добре, хайде да седнем тук — Шчука посочи дългото шкафче за обувки, — за да не пречим. Заемете се с апартамента, лейтенанте.

Седнахме върху шкафчето и внимателно заразгръщахме стария том. Всичко бе напразно. Какво можехме да открием за един час, когато аз по цели дни го бях оглеждал?

— Прибери го — каза накрая Шчука — и мисли отново върху това. Виждам, че не е работа за нас. Може да е някаква сложна главоблъсканица. А може и да е нещо по-просто. Скъпа ли е тази книга?

— Да.

— Тогава може да няма никаква загадка.

— Искате да кажете, че цената на човешкия живот не е по-голяма от цената на този боклук?

— Има такива типове, с ваше позволение, за които човешкият живот не струва пукнат грош.

— Елате — подаде се отвътре Клепча, — вижте дали не липсва нещо в апартамента?

Влязох. Очевидно огледът бе свършил. Само един от групата още преглеждаше книжата в чекмеджето на писалището. Както преди летяха ангелите, както преди свети Георги убиваше змея. Само Марян го нямаше. И вече нямаше да го има.

— Липсват две картини — сподавено промълвих аз.

— Тогава, значи, не става дума за книгата — заяви Клепча. — Може наистина да са някакви спекуланти. Не е станала сделката. Както разправяха, наскоро станала такава история в Москва, на улица „Качалов“. Предумвали, предумвали собственика да им продаде картината — и всичко свършило по този начин, от яд му звънили, тормозили го, заедно изпуснали скъпата вещ… С картините вече става по-ясно.