Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Другарю полковник — мъжът в цивилно облекло, който ровеше в чекмеджето, подаде лист хартия на Шчука. — Това май е по-интересно от картините.
Шчука го прочете и го подаде на Клепча. Той го прегледа, подсвирна и ме погледна. Полковникът взе листа и ми го подаде. А когато аз на свой ред прочетох написаното, дъхът ми пресекна.
Листът представляваше съставено по съответната форма и заверено при нотариус завещание, според което гражданинът Марян Пташински в случай на внезапна смърт завещаваше цялото си имущество на своя приятел Антон Космич с условието посоченият Космич да издържа бившата жена на гореспоменатия Пташински по време на нейното боледуване.
— От какво е болна? — запита ме Шчука.
— От рак — казах аз, — тя е в болницата в Гомел.
— Значи, смисълът на това „по време на нейното боледуване“ означава до нейната смърт — каза Клепча.
— Е, не бива така — обади се Шчука. — Звъннете в службата, Клепча, да се обадят в Гомел и да узнаят какво е състоянието на… как й беше името?… На Юлия Пташинска.
Едва лейтенантът остави слушалката и на вратата се позвъни. Сърцето ми отново трепна от внезапна невероятна надежда. Сетне тъпо ме заболя, защото влезе човекът, когото бях видял с куфарче край брега на Роман. Досетих се, че е медицинският експерт.
— Какво има, Ягор Апанасавич? — запита го Шчука.
— Исках да ви докладвам час по-скоро за резултатите от аутопсията, освен това ми беше на път…
— Какво се оказа?
— Няма следи от насилствена смърт — промълви нисичкият руменобуз лекар.
— Какво, да не са му взели душата архангелите?
— Може би. Имал е два микроинфаркта и сега е получил инфаркт. Сърцето му е спряло, това е причината. Сигурно е стоял прав в лодката по това време. Паднал е във водата и се е удавил.
— Защо е отишъл на езерото? — отчаяно извиках аз.
— Негова си работа — каза Клепча.
— Разбира се, че е негова. Никога, никога не се пазеше! Никога!
— Кои картини са изчезнали? — запита ме Шчука.
— Точно това е съмнителното — отвърнах аз. — Ако е за кражба, щяха да откраднат други. Тази. Тази. Тази. Цена нямат. А онези двете са празна работа, само дето са стари. „Христос в Емаус“, немската школа от края на миналия век и английската — „Кромуел край гроба на Карл I“. Втората бе купил в Киев в ЦУМ веднага след войната.
— Зная я тази картина — внезапно се обади Шчука, — тя дълго вися в онзи магазин на стената. Беше малко повредена в долния край. Кромуел седи в паланкин.
Аз се ококорих:
— Ама че памет имате!
— Професионална памет.
— Точно така. Беше разкъсана. Той я реставрира. Бе с едри мазки, ярки. Този „Кромуел“ имитираше Рембранд. Той не го ценеше.
— Може пък да не са били познавачи? — запита лекарят. — Видели са, че са големи, че бият на очи — и са ги взели.
— А защо тогава не са взели нищо друго? — изведнъж се обади „цивилният“. Ето, има пари. При това доста пари.
Парите бяха осемстотин и двадесет рубли.
— Може да са бързали? Да не са знаели за тях? — запита Клепча.
— Това са спекуланти с произведения на изкуството — казах аз. — Все ще разбират нещо. Не биха взели такива картини. А вероятно нещо друго. Може пък той да ги е продал, защото не ги ценеше. Трябваха му пари заради жена му.
— И това е възможно — съгласи се Шчука. — Нашите трябва да проверят по антикварните магазини.
… Навън вече се здрачаваше, канехме се да тръгваме, когато телефонът иззвъня. Клепча вдигна слушалката.
— Да… Да… Благодаря.
— Кой беше? — запита Шчука.
— От службата. Юлия Пташинска починала преди пет дни…
Видът му беше твърде многозначителен. Бе вперил очи в мен.
— … точно в предполагаемия ден на смъртта на мъжа й. Ин-те-рес-но. Може би картините… са изчезнали оттук за заблуда.
Червенина покри страните ми. Едва сега разбрах как можеше да се изтълкува това странно, дори страшно съвпадение на събитията.
— Слушайте, Клепча, не ставайте идиот!
— Е де, е де.
— Той има право, Якубе — обади се Шчука. — Марян е бил най-добрият му приятел.
— Единственият и последният — сподавено промълвих аз. — Готов бях до края на живота си да живея с хляб и вода, само и само да можех да му осигуря поне още година живот. А ако смятате, че съм такова чудовище, което може да убие брата си за един гологан, знайте: тук всичко след смъртта на Марян трябваше да отиде в музея в родния му град.