Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Нима някои си остават не опознати? — запитах аз.
Полковникът не ми отговори.
… След час тръгнахме към колите. Тялото вече бе откарано. Пред нас вървяха Велинец и Клепча и разговаряха за нещо друго.
— Разбери — горещеше се Клепча, — ами платът от костюма му!
— Добре де — иронично цедеше думите Велинец, — костюмът е ушит от откраднатия плат. Какво доказателство е това! Представи си някой бивш полицай, който очаква „избухването на народния гняв“ и по този случай пази на тавана си цял склад оръжие — та би ли тръгнал той по улиците и площадите с картечница в ръце? Глупости! Точно този плат го оправдава. И неговият характер. Сигурно най-голямото престъпление през живота му е, че е отмъкнал някога от портмонето на жена си три рубли за водка.
Тресеше ме. От внезапното осъзнаване на непоправимото, от мъка, от някаква смътна надежда, от яд към тези, на които им е вече все едно, които толкова бързо забравиха всичко, превключиха се от смъртта на човека към някакъв откраднат плат и дори се шегуват.
… Спряхме да похапнем в малкото градче Чурси. Гледах петдесетината къщи, гиздавата гостилничка, ветропоказателя на разрушения през войната замък, огромните, мъгливо мокри, черни дървета на старинния парк и си спомнях как лятос обикаляхме тук с Марян и събирахме охлюви за стръв. Те бяха безчет по бреговете на многобройните зелени езерца, сред росната прохладна трева. Никъде не бях виждал толкова много, при това тъй големи, колкото ябълки. „Някой французин би откачил от радост“ — каза тогава Марян. А сега гледах натам и на очите и в гърдите ми нещо пареше.
— Има печено от лос — довтаса Клепча, — сигурно някой го е убил с разрешително и го е предал в гостилницата. Провървя ни. В Минск не се намира такова нещо.
— Като в най-добрите лондонски къщи — обади се Велинец.
В гостилницата всички се настаниха под лошото копие на картината „Томаш Зан и Адам Мицкевич край брега на Свитяз“.
— Обожавам елените — избъбри Клепча, като нагъваше яденето.
— Тъй, тъй — каза Шчука, — още от времето на Диснеевия Бемби от филма. Изключително красиво и благородно създание. Нежно, кротко.
Не можех да хапна нищо. Поръчах си двеста грама „Беловежка водка“, гаврътнах я набързо като някой отчаян пияница и усетих как бавно ме обгори отвътре.
Чувствувах, че съм несправедлив, че такава е всекидневната им работа и не могат да умрат от глад заради това, но въпреки всичко ги презирах. Затова много се учудих, когато полковникът стана, донесе за себе си и за мен по сто и петдесет грама, седна и внезапно си блъсна чинията.
— Не мога. Толкова години вече, а не мога да свикна. Да пийнем, Антон Глебавич. — И след пауза: — Мразя мръсниците… Докато съм жив…
В този миг Клепча съзря на картината бакенбардите на Зан и неочаквано се обади:
— Що ще тук Пушкин? Нима е идвал край Свитяз?
— Това е Зан — може би твърде рязко отвърнах аз.
— Ами този… Зан… нима той…
— Млъкнете, моля ви — прекъсна го Шчука и едва сега отвърна на въпроса, който му зададох край Роман. — Случва се да не опознаят някого. Рядко, но се случва. Не мога да си спомня точно, през 63-а или 64-а, някакъв писател — от онези, ранозрейните, пишеше май исторически романи, тръгнал със свои близки по Днепър край Рогачов. Гледа, нещо розово. Помислил си, че е някоя замаяна риба, необичайно голяма. Рекъл си, трябва да ги стегнат онези „миньори“ от Бобруйск, дето трепят рибата с динамит. Застанал на носа и извикал неочаквано на другите: „Връщайте!…“ Пък то да бъде труп на жена по розов комбинезон. Е, съобщиха ни, отидоха нашите за трупа… Но и досега не се знае коя е, откъде е, какво се е случило. Може да е пристигнала някъде от Урал с неизвестна компания, може нейде от другаде. Или сама се е удавила, или… Но ще се разбере. Тъй или иначе, рано или късно истината ще излезе на бял свят. Затова и ти, момче, не се вкисвай. Мъчно ти, е, разбира се. Но се утеши поне с това, че ако е убийство, убийците ще бъдат наказани достойно. Ние ще се погрижим, ще разнищим всичко.
— Ти какво — намеси се Клепча, — да не обърнеш наопаки цяла Белорусия? А те пък може да са от Естония?
— Ще преобърнем и Естония каза Шчука. — Впрочем вземи някоя негова снимка приживе и обиколи околностите. Може някой да го е виждал в компанията на свой познайник… преди това.
— А по онази снимка? От брега?
— По онази снимка хората ще си помислят, че показваш артиста Овсяников в ролята на Хамлетовия баща. Съобразявай малко, момче.