Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Вече знаете, че в общата подвързия се намираха три книги, събрани без всякаква система и логика, напълно различни по съдържание. Най-сетне стигнах до „статута“ от 1588 година.
Обзе ме някаква стръв към работата, някакъв бесен хазарт. Все пак това бе шифровка от началото на XVII век. Още е бил жив Лев Сапега, още не са нахлули шведите, още е звучал старинният език, звучал е с пълен глас и в правителството, и в съдилищата. Постепенно на отделна страница възникнаха изписаните от мен думи.
Този шифровчик нарочно не бе разделял на думи повествованието си. Но бе допуснал една присъща на всички хора грешка: бе писал по-нагъсто буквите там, където думите се разделяха. Проверих къде се намира „ъ“ пред гласна и се убедих, че съм прав. Тогава започнах да разделям думите и същевременно да ги превеждам. Пречеше ми това, че неизвестният любител на тайни нарочно бъркаше съвременната му белоруска граматика, за да бъде по-трудна разгадката. А може и да не е владеел достатъчно граматиката. Но не можеше напълно да я пренебрегне. Така или иначе, оставаше в неин плен.
„На разумния потомък завещавам мед посребрена. И у когото е медта, да я сбере три фунта и половина. Поредност (такава): коренчетата добре са скрили началото, медта е скрила останалото…“
Не ми беше особено ясно, но се забелязваше някакъв смисъл. Е, да вървим по-нататък.
„… ако ли този е слаб в главата, ни ще открадне (неразбираемо), понеже е заплетено, защото на пръчка го сложи, умнико, като змия като стълба го увий канона всичкото около медта ако пренебрегнеш това (неразбираемо) по извивката.“
Да пукнеш дано с шифровката си, проклетнико! Но няма накъде, ще вървя по-нататък, макар че нашите учени не намериха време за сто години изследвания да съставят поне относително пълен речник на старобелоруския език (речниците в края на някои исторически трудове не се броят, пък и струват скъпо).
„Ако ли си скопец в главата, тогава си кеп.“
Кой знае защо, ми дойде наум унгарското кеп и хич не ми мина през главата, че и по полски глупак е кеп. Значи, и аз се оказах кеп.
„Ако си скопец в главата, глупако, не ще откраднеш (неясно) подло. Ще ти попреча, защото с ключа (тук не стигаше дума, но можеше да се разбере, че вероятно с ключа на хитростта или ума). Ако си умен, извий като змия, като стълба, като дим…“
Като дим ли? Какво общо има димът?
„Канона (може би значи началото) всичко около медта, ако не обърнеш внимание (неразбираемо) зад руините.“
Сетне опитах да преведа всичко това на съвременен човешки език. Оказа се, че звучи така (с изключение на неясните места):
„Аз, първият и последният, на разумния потомък завещавам мед посребрена. На друг, събрал медта, три фунта и половина. Поредността е такава: коренчетата добре са скрили началото, медта е скрила останалото. Ако си скопец в главата, глупако, не ще откраднеш (неясно) подло. Ще ти попреча с ключа (на хитростта?). Ако си умен, извий го като змия, като стълба, като дим… Увий отначало всичкото около медта. Ако не обърнеш внимание (неясно — може би «ще си остане»?) зад руините.“
Когато написах последната буква, чак пот ме изби. Не бих казал, че смисълът на записаното ми стана по-ясен след превода. Както и досега не знаех за какво се отнася, за какво става дума?
Разбърках сладко с вода, пуснах вътре няколко кубчета лед, разтворих нова кутия цигари, изух си чехлите и се проснах на дивана, като пушех и си пийвах от водата, защото от тези проклети лингвистични опити гърлото ми сякаш бе остъргано с шкурка.
Дявол да го знае какво е скрито под коренчетата.
А другото пък било скрито под медта, чумата да я тръшне тази мед и това дърво заедно с корените. Пък ако не си глупак, това нещо, тази мед, тези корени или скритото под тях увий като змия и като дим около някаква мед, за да не остане нещо си зад развалините… Ами като го увия, сетне какво? Чорба ли да сваря от тях? На туршия ли да ги правя?
Станах, приближих се до прозореца и долепих чело до студеното стъкло. Вече бе късна нощ. В черното огледало на стъклото се отразяваше моето лице, светликът на лампата, а през всичко това проникваше неуютният градски пейзаж с последните светлинки на прозорците и с черния асфалт, по който в надпревара подскачаха раздърпани, разкъсани от вятъра водопади дъжд.