Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Кой знаеше това? — вече по-кротко запита Клепча.
— Аз. Така че единственото, което ще ми остане оттук, са двете кучета. При моите пътешествия те никак не ми трябват, но не мога да ги изоставя, ще се грижа за тях, докато умрат… в… памет на…
Задушавах се от мъка и от неприязън към този човек. Помогна ми Шчука, иначе дявол знае какво щеше да се случи.
— Вземете кучетата и ги отнесете в джипа — измърмори той. — Помогни му, Клепча. И млъкни най-сетне, мътните да те вземат… Извинявай, Космич, ей сега ще те откарам у вас. Този апартамент ще остане още няколко дни запечатан. После ще ти предадем ключа, за да се разпоредиш, както трябва. Ще ти намеря кола, за да откараш всичко, както е завещал покойният.
— Покойният — промълвих аз, — значи, няма надежда да е друг.
— Няма — каза Шчука. — За съжаление няма…
Когато откарвахме с него кучетата при мен — Елма не можа да се събуди и трябваше да я мъкна на ръце, а тя бе тежка като теле — той освободи джипката и неочаквано ми каза:
— Онова там до ресторанта кафене ли е? Може ли прави?
— Може. Освен това съм ти задължен.
Той мълком ме прихвана подръка. Едва когато се изправихме до стойката и засърбахме кафето с коняка, той неочаквано меко се обади:
— Душата ти плаче, а? Така е, зная. И аз на два пъти преживях подобно нещо… Та така, Антоне, ако си спомниш нещо, ако откриеш нещо — кажи на Хилински. Ние сме приятели, той ще ми каже. — Шчука въздъхна. — Зная, никак не е приятно за чувствителен човек да се мъкне из нашите учреждения.
Той отпусна ръка на рамото ми.
— И не се сърди на Клепча, момче. Млад е още, глупав, коравосърдечен поради младостта си. Увлича се като кутре. Животът още не го е удрял, не го е превивал. Ако го халоса като нас с Адам, ще знае колко струва добротата и доверието. Ще се убеди какво облекчение е никой да не те налага с цепеница по главата.
Шеста глава
Все пак ми се наложи още веднъж да навестя Клепча, макар да не желаех това както смъртта си. Случи се така, че следващия ден вечерта той ми позвъни и любезно ме уведоми, че онези картини ги няма в нито един оказионен магазин в града и следователно се касае за кражба. Значи, всичко е много просто.
— Не, не е просто — отвърнах му аз. — Не зная как е настъпила смъртта му, но той не би заминал за Роман току-така, защото очакваше вести от жена си. Може би са се възползували от отсъствието му. Да речем, някой му е предложил много пари за „Евангелието“. Търсили са него, не са го намерили, взели са, каквото им е попаднало, и толкова. Освен това може да са го убили по някакъв неизвестен начин.
— Какво бихте ни посъветвали, уважаеми Антон Глебавич?
— Ето какво. Бих потърсил оногова, който го придумваше да му продаде книгата, може той да е намерил съучастници.
— Може пък наистина да го е заболяло сърцето, да е паднал и да се е удавил? А после да са му обрали жилището?
— Хипотезите са ваши, вие си ги проверявайте.
Поставих слушалката. Не можех да го понасям заради онова негово подозрение.
През тези дни направих едно откритие. Въртях книгата и отсам, и оттам и намерих инициали, вплетени в две миниатюрни червени букви, във винетките, листенцата, цветчетата и орнаментите. Може така да ми се е сторило, но също както човек вижда в петното на стената портрет или пейзаж, така аз съзирах в двете миниатюри инициалите ПДО — Пятро Давидович Олшански и ВФО — Витаут Фьодорович Олшански. Това сякаш потвърждаваше факта, че „Евангелието“ е принадлежало на тях, ала не знаех с какво може да ми помогне този тъй наречен факт. Хайде, да речем, би могло да съществува такъв подбуждащ мотив като открадване на фамилна реликва. Но къде са по дяволите членовете на този род? Най-вероятно мотивът да е един: спекулация. След два дена ми позвъни Клепча и любезно ме покани да го посетя. Сами разбирате, че поканата бе от този род покани, които не бива да се игнорират. Отидох при него и видях в уютното му кабинетче две картини, обърнати към стената.
— Те ли са?
— Те са, разбира се. Нали виждате на гърба на „Кромуел“ заличената следа от разкъсването?
— Почеркът негов ли е? — той ми подаде някаква квитанция.
— Не е негов. Подписът е негов.
Той се изчерви. Хората с характер като неговия не понасят забележки, че са се изразили неправилно. Можех да премълча, но ми бе дошъл до гуша.