Пророчеството на сестрите

Завръщането ни в училище не радва никого. Виктория и най-близките й приятелки ни поздравяват с леденостудени лица. Единствено Луиса изглежда щастлива да ни види, особено мен.

По време на закуската се е настанила на съседното място, сякаш открай време е седяла там. Навежда към мен и пита:

— Добре ли си?

Кимам с глава.

— О, извинявай, Луиса! Караха ли ти се много?

Тя се усмихва.

— Малко, но така стана още по-интересно. За нищо не съжалявам!

След закуска започват часовете по музика, литература и езици. Денят преминава в мъгла от прикрити намеци, шушукания и злонамерено хихикане. Когато се стичаме навън за последния урок на тема „Пейзажът в изкуството“, не мога да не забележа застиналото изражение на лицето на сестра си и високо вирнатата й брадичка, както и изпружения й гръб. Тя отбягва погледа ми. Алис винаги е предпочитала изолацията пред съжалението.

Молбертите3 са подредени в двора с лице към скромната градина, която е посърнала пред настъпващата зима. Въпреки че слънцето свети, въздухът е мразовит и аз си казвам, че най-вероятно днес ще проведем последния за годината урок на открито.

— Лия! Насам! — вика Луиса, а от устата й излизат кълбета пара. Тя ми маха с ръка, застанала зад триножника до тухления зид.

Тръгвам към нея, изпълнена с благодарност и удивена от нейното явно предложение да станем приятелки.

— Запазих ти молберт.

Тя ми маха към триножника отдясно, усмихва ми се от табуретката си, хванала в ръка четката за рисуване.

— Благодаря. Кой обект ще измъчвам днес? — Не се славя с рисувателните си заложби.

Луиса се смее. Това не е смехът от вежливост, който съм свикнала да чувам от момичетата в „Уиклиф“, а пълноценен, весел смях.

— Нямам представа. Вероятно ще трябва да избереш някое повехнало вече цвете.

Погледът й се отправя в посока на господин Бел, учителя ни по рисуване, който стои пред нас на покритата с камъни пътека, виеща се в градината.

Не бих казала, че господин Бел е привлекателен — лицето му е прекадено дълго и тясно, а косата му е прилежно вчесана така, че да прикрие появилите се по главата му плешивини — съвсем обикновен е. Не външният му вид е предмет на разговори и шушукания от страна на уиклифските момичета, а по-скоро положението му на ерген. Ученичките, особено онези, които обитават „Уиклиф“, са грижливо предпазвани от мъжко внимание. Всеки мъж на възраст за женене, който няма съпруга, е обект на клюки, независимо дали оплешивява или не.

— Дами, както знаете, скоро ще изпратим и есента. Днес ще си изберете някой художник от онези, които изучавахме през годината, и, вдъхновени от неговите творби, ще нарисувате избран от вас обект от градината. Поради студа разполагаме само с няколко дни, така че ви моля да работите бързо и съсредоточено. Това е.

Луиса вече е погълната от заниманието си и цветовете приемат определена форма върху платното й. Аз оглеждам повехналата градина, за да намеря нещо, което си заслужава обречените ми на неуспех усилия. Като отхвърлям всичко, излъчващо поне малко живот и по тази причина сложно, очите ми биват привлечени от пурпурно цвете със заострен връх, тъмно на цвят като стафида. Формата е проста — дори аз бих могла да я копирам. „Много добре“, казвам си.