По-добре късно, отколкото никога
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «По-добре късно, отколкото никога». Краткое содержание книги:
И ето че сега се намираше в тяло, в каквото никога до момента не бе попадала. Всъщност като се замисли, си спомни, че и преди веднъж е била момче — малкия Мартин Купър от специалния клас. Беше станало преди години, когато той живееше от другата страна на улицата и тя видя как някакви хулигани го тормозят. Ала бе траяло едва минутка-две и на онази възраст въобще не беше разбирала разликите между момчетата и момичетата.
Сега обаче ги знаеше. Когато предната сутрин стана от леглото, дори не успя да се принуди да се съблече, за да се изкъпе — много я беше срам да гледа тялото, в което се намира. Осъзна, че с изключение на бебетата и статуите, никога преди не е виждала гол мъж. Прекалено много й се струпа. Затова и когато майката на Кен дойде да го пита защо не е слязъл за закуска, Аманда се престори, че има разстроен стомах и възпалено гърло. За миг се притесни, че госпожа Престън ще извика лекар, ала вместо това майката реши, че момчето трябва да пази леглото и да види как ще се чувства на следващия ден. После госпожата заведе малката сестричка на Кен на училище. Освен това се оказа, че е работеща майка, и така Аманда остана сама цял ден.
Нищо не й се удаваше лесно с това тяло, така различно от нейното. Говоренето, движенията, храненето — всичко й се струваше, все едно е надянала костюм. Особено трудно бе да ходи с краката, които не бяха нейни, и не спираше да се спъва и да залита, докато крачеше из дома на Кен. Когато пък проговори и чу чуждия глас, направо се ужаси.
Естествено, тя и преди бе живяла в чуждо тяло, но Трейси Девън поне беше момиче. И тогава й хрумна нещо интересно. Въпреки факта, че Трейси беше пълна смотла, а Аманда — прекрасна, не й се беше сторило толкова трудно да бъде Трейси. Потрепери от мисълта, че двете с Девън май имат повече общо помежду си, отколкото подозираше.
Височината определено имаше значение. С Трейси бяха горе-долу еднакви на ръст, но Кен бе много по-висок. Изкачването и слизането по стъпала, достигането на разни неща, всичко такова беше странно. Нямаше начин да отиде на училище, докато не се почувства… ами не точно нормална (не можеше дори да се надява на това), но поне не така откачено.
Сутринта все още се усещаше откачено, но нямаше как още един ден да остане у дома, защото майката на Кен щеше да я завлече при доктора. Затова и Аманда стана, изкъпа се със затворени очи, навлече джинси и тениска и се помоли на Кен да не му се налага да си слага вратовръзка, докато е в тялото му, защото нямаше никаква представа как момчетата връзват онези възли.
Огледа се в огледалото и остана доволна. Щом се налагаше да бъде момче, поне беше хубаво момче. И си призна, че е някак приятно, да не се налага да прекарва толкова време в оправяне на прическата или на грима си.
Слезе долу в кухнята. Бащата на Кен вече бе отишъл на работа, а майка му помагаше на сестричката му да си облече палтенцето.
— По-добре ли си? — попита госпожа Престън Кен-Аманда.
— Да, добре съм — отвърна тя. Извади си купичка и разгледа зърнените закуски на плота. — Нямаме ли „Спешъл Кей“?
Госпожа Престън се слиса.
— „Спешъл Кей“ ли? Защо да имаме от тях?
Сутрин Аманда винаги закусваше „Спешъл Кей“, защото се предполагаше, че е добре за фигурата. Колко глупаво от нейна страна — момчетата вероятно не се притесняваха за такива неща. Трябваше повече да внимава какви ги говори.
— О, просто се чудех какви са на вкус — излъга.
Госпожа Престън все още бе озадачена.
— Откакто ти пораснаха зъби, винаги ядеш „Коко Пъфс“. Направо не мога да повярвам, че искаш да опиташ нещо друго.
— Аз съм тийнейджър — неуверено каза Аманда. — Ние правим смахнати неща.
Момичето си сипа малко „Коко Пъфс“ и направо се изуми колко вкусно беше. Щукна й, че момчетата винаги ядат много повече от момичетата. Трябваше да се възползва от това тяло и да опита вкуснотии, които винаги си бе забранявала.
За щастие заради многото четене на ксерокопието вчера сега успя да си спомни каква е програмата на Кен и вече знаеше къде да отиде, когато пристигна в училище. За нещастие обаче не знаеше паролата за катинарчето на шкафчето му и й се наложи цял ден да влачи всичките му неща със себе си, но Кен имаше раница и всъщност не беше чак толкова зле.