Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Майка ми се засмя.
— Истина ли е всичко това? — попита тя и притегли към себе си ръката на Лучано, за да огледа по-внимателно монетата.
— До последната дума. Кълна се в Светото семейство. Дори и сега нося навсякъде тази монета със себе си, просто така, за късмет. Но сега — обърна се той към мен с повдигнати вежди, — съм решил да я дам на теб.
Пусна монетата в дланта ми. Оказа се много по-тежка от всички други монети, които досега бях докосвал — по-новите, но по-дребни монети от по пет и десет лири, които събирах. По-скоро бе дебела и тежка като петдесет или сто лири. Прекарах палеца си по ръба й, за да усетя тежестта й, да опипам гравираната й повърхност. Направи ми впечатление сложната изработка на перата по крилете на орела.
— Обърни я от другата страна — посъветва ме Лучано. — На нея е изписано името ти.
На другата страна бе изсечена в профил главата на някакъв плешив мъж. Лучано ми посочи гравирания надпис около периферията на монетата, който не беше „Република Италия“ както на всички, които дотогава бях виждал, а „Крал Виторио Емануел III“.
На мен ми се стори странно, че щастието може да се постигне тъй просто, както го описа Лучано, че може да се предава един носещ щастие талисман от човек на човек или че животът ти може да зависи от една тъй дребна дупка на джоба на ризата ти. Но само след миг забравих за всичко това, защото Лучано и майка ми отново заговориха приглушено.
— Той дойде ли в селото? — попита Лучано почти шепнешком. — Кристи, не се опитвай повече да изкушаваш дявола.
— Какво мога да сторя? — сви рамене мама. Изрече го съвсем спокойно, свела поглед към дланите си. — Тази сутрин пристигна едно писмо. А самият той се появи следобед. Как можех да го спра?
— Някой трябва да ви е видял — замислено изрече Лучано. — Чух, че хората започнали да говорят.
— Нека си говорят.
— Чух също, че някой от германското посолство дошъл да го издирва. Той каза ли ти за това?
— Да — призна мама.
— Толкова много години изтекоха, а те не са забравили. Ако бяха като нас, италианците, още преди пет години щяха да са изгубили досието му. Сякаш не са изгубили войната… ако се бе прибрал у дома си, щеше да бъде признат за герой за това, което е сторил. Каза ли ги поне къде е бил досега?
— Какво ме касае къде е бил? Може би в Милано или в Швейцария… от толкова отдавна нищо не бях чувала за него. Както и да е. И без това си имам достатъчно свои грижи. Надявам се само да не ми е оставил един малък подарък за спомен… беше много възбуден, когато видя змията.
— А пък тази змия е върхът на всичко. Знаеш, че не съм суверен, Кристи, но все пак змията си е змия…
— Не ставай глупак. Това със змията беше само един глупав инцидент.
Лучано неспокойно помръдна върху каменното стъпало и вдигна ръка, за да изтрие потта от врата си.
— Стига, Кристи, вразуми се — въздъхна той след кратко мълчание. — Не забравяй за съселяните ти. Много добре знаеш колко обичат да са свидетели на някой скандал. За тях всичко подобно е като Божи знак. Нещата за теб могат много да се объркат. Какво ще правиш, ако той се завърне?
Майка ми сви рамене.
— Може би ще избягаме заедно в Америка.
— Кристина, как можеш да се шегуваш с такива неща.
— Че кой се шегува? Америка е голяма. Никой няма да ни открие там.
— Виж — заговори по-твърдо Лучано, — трябва да отида и купя зеленчуците. Защо вие двамата с Виторио не наминете към моя ресторант за обяд? За моя сметка, разбира се. Имам хубаво вино от миналата година. А за Виторио ще има пълна купа тортелини болонезе.
Той се наведе, за да целуне майка ми по бузата, след което се изправи и отпусна ръка на рамото ми.
— Чао, Вито — рече Лучано, а след като се отдалечи малко, се извърна назад към нас и извика: „До скоро“, преди да изчезне зад завоя. Стъпките му отекнаха за кратко, но скоро стихнаха и се изгубиха сред долитащия отдалече шум от пазара.
Осма глава
Ресторантът на Лучано, наречен „Ловна хижа“ (името бе изписано с червени букви на предния прозорец точно над дребната фигура на ловец с пушка и ловджийска чанта през рамо), се намираше точно на отсрещната страна на главния площад, където някога Алберто де Жардини влязъл бос в каменната постройка с трите помещения. От тогава са изминали много години и отдавна тази постройка е отстъпила мястото на каменен обелиск — паметник на местните хора, загинали във Втората световна война. След обиколката из пазара майка ми и аз продължихме по стръмните улички нагоре към площада. Прекосихме поне дузина криви улички — първо до един от магазините, за да ми купи мама една риза; после до една мрачна канцелария, където майка ми трябваше да попълни някакъв формуляр, след което дълго разговаря приглушено с мъжа зад гишето; а накрая се озовахме в студиото на някакъв фотограф, който беше един почти изцяло плешив мъж с очила и миришещ на силен парфюм, ни направи снимка. Мама не ми обясни защо влязохме там, но именно това бе причината да стигнем до ресторанта на Лучано чак късно следобед. Все пак заварихме повечето от масите празни. Само една двойка седеше вътре или поне така се виждаше през набраните завеси и лозите и листата от пластмаса, използвани като декорация на предния прозорец. До масата отвън седеше само един старец с костюм и мека шапка, разгънал вестника си, което обаче не му попречи да изгледа майка ми с присвити очи, когато ние се настанихме на съседната маса.