Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Дали Олаф Рикесон го беше взел със сила и така си бе навлякъл проклятието на Локи, та огромната му армия да замръзне в Горчивия лед? Който и да беше нанесъл онази рана на Снори, имаше повече ум от Мъртвия крал. Да използваш половинтонен фенрисов вълк, за да се сдобиеш с ключа, може да изглежда по-сигурен подход, но подобни методи са също и хубав начин да си навлечеш гнева на един бог.
— Бира? — Тутугу започна да пълни рога ми, без да чака отговор.
Присвих устни, щом ме връхлетя нова мисъл — защо в Севера наричат залите за пиршества „медовинни зали“? Бях изгълтал няколко галона от всевъзможни рогове, халби, половници — а веднъж даже и от кофа — в поне шест зали за пиршества, откакто пристигнах на север, и нито веднъж не ми бяха предложили медовина. Най-близкото, което имаха северняците до сладко питие, беше да не слагат сол в бирата. Докато размишлявах върху този важен въпрос, реших, че е време да отида до клозета, за да се избавя от използваното вече пиво, и станах със съвсем леко олюляване.
— Още се опитвам да свикна със сушата. — Подпрях се на рамото на Тутугу и след като се закрепих, се отправих към вратата.
Незнанието на местния език не се оказа пречка при търсенето на клозета — оставих се носът да ме води. На връщане към залата вниманието ми беше привлечено от съвсем тихо подрънкване на звънчета. Само кратко и тъничко звънтене. Звукът сякаш идеше от една уличка между две близки сгради — големи постройки от дървесни трупи, едната със сложно украсени фронтони… може би храм. Примижах и успях да различа в мрака увита в наметало фигура. Стоях там и мигах на парцали, като горещо се надявах това да не е някой разгонен, но късоглед викинг, който ще се опита да ме отмъкне в някакво далечно село, дори още по-потискащо от Хароухайм.
Фигурата остана на мястото си, в прикритието на тясната уличка. Две тънички ръце се подадоха от тъмните ръкави и отметнаха качулката назад. Звънчетата се обадиха отново и пред погледа ми се разкри момичето от прозореца. На устните му играеше дръзка усмивка, която нямаше нужда от превод.
Хвърлих бърз поглед към светлия правоъгълник на вратата на залата, още един към клозета и като не видях никой да гледа в моята посока, пресякох бързо улицата, за да се присъединя към новата ми приятелка.
— Хей, здравей-здравей. — Дарих я с най-хубавата си усмивка. — Аз съм принц Джалан Кендет от Червения предел, наследник на Червената кралица. Но ти можеш да ми викаш „принц Джал“.
Тя посегна да допре пръст до устните ми и прошепна нещо, което звучеше колкото неразбираемо, толкова и възхитително.
— Та как бих могъл да ти откажа? — прошепнах в отговор, като сложих ръка на ханша ѝ и за миг се зачудих как ли всъщност се отказва на северняшки.
Тя се изплъзна изпод дланта ми с дрънчене на звънчета и допря пръсти между ключиците си.
— Ингвилдра.
— Прекрасно. — Ръцете ми я последваха, докато езикът ми се чудеше дали да се опита да се пребори с името ѝ и реши да не го прави.
Ингвилдра ми се изплъзна със смях и посочи назад между сградите, а от устата ѝ се изсипа още сладко бръщолевене. Като видя неразбиращия ми поглед, млъкна и повтори бавно и ясно. Проблемът, разбира се, беше, че няма значение колко бавно и ясно повтаряш безсмислиците. Възможно е думата „палав“ да е присъствала някъде там.
Високо над нас луната подаде своя лик и светлината, заляла тясната уличка, улови очертанията на момичето, озари извивката на бузата и челото ѝ, оставяйки очите ѝ на тъмно, заблестя по накичената ѝ със звънчета коса, окъпа в сребристо издутината на гърдите ѝ, със сенки, спускащи се към тънкото ѝ кръстче. Изведнъж вече нямаше никакво значение какво говори тя.
— Да — казах и Ингвилдра ме поведе.
Минахме между храма и съседната сграда, между колибите, заобиколихме кочини с хъркащи неспокойно в сламата прасета и продължихме нататък, покрай купчини дърва и празни кошари, към мястото, където склонът се спускаше към парчето обработваема земя на Хароухайм. Грабнах някакъв фенер със свещ, който висеше пред една от последните колиби. Тя изсъска и зацъка с език, полуусмихнато, полунеодобрително, и ми посочи с жестове да го оставя на мястото му, но аз отказах. Парченце лой в зле оформен стъклен съд едва ли беше углавна кражба, а проклет да съм, ако свършех нощта със счупен крак или затънал до колене в торна яма. Където и да бе намислила Ингвилдра да вкуси за първи път от сладостите на Червения предел, възнамерявах да стигна дотам в достатъчно добра форма, за да се представя подобаващо.