Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Видът на събеседника му, който бе седнал при масата, подпрял глава върху дланта си и заслушан в някакво научно разяснение с доста разсеян вид, бе напълно различен особено в контраст с него. Той бе висок, добре сложен младеж, доста слаб, но с широки рамене и очевидно двадесет и пет или двадесет и шест годишен. Лицето му бе с остри черти, така че само тъмните очи смекчаваха съмнението за твърдост. Косата му бе къса и права, кафява като очите. Изразът бе на одухотворен и способен човек, изключително приятен, когато се усмихнеше. Такъв бе и е капитан Оливър Орм, който впрочем би трябвало да обясня, че е само капитан на някакви доброволни инженери, въпреки че действително бе много способен войник, доказано в южноафриканската война, откъдето едва напоследък се бе завърнал.
Би трябвало да добавя още, че той ми направи впечатление на човек, който не дружеше с щастието или по-скоро когото щастието не обичаше. Действително младото му лице бе явно печално. Може би това бе, което ме привлече толкова много към него от първия миг, когато погледът ми падна върху фигурата му — та нали и мен Фортуна не обичаше от дълги години?
Докато стоях и съзерцавах тази двойка, Хигс погледна към папироса или каквото четеше (по-късно разбрах, че бе прекарал следобеда в развиване на една мумия и разучаваше плячката) и ме съгледа да стоя в сянката.
— Кой по дяволите сте Вие? — възкликна той с писклив и остър глас, какъвто придобиваше, когато е ядосан и обезпокоен. — И какво правите в моята стая?
— Спокойно! — каза другарят му. — Вашата домакиня ви каза, че някакъв ваш приятел е дошъл да ви посети.
— О да, тя го стори. Само че не помня някакъв приятел с лице и брада на козел. Пристъпи, приятелю, и всичко ще бъде наред.
Тогава аз влязох в осветения кръг и отново спрях.
— Кой е това? Кой е това? — промълви Хигс. — Лицето му е на… на… сетих се на стария Адамс, само че той е мъртъв вече десет години. Халифът го е ликвидирал, казаха. Древна сянка на отдавна загубения Адамс, бъди така добра да ми кажеш името си, защото губим време за безполезна мистерия.
— Няма нужда, Хигс, тъй като то е вече на устата ти. Е добре, аз бих те познал където и да е, но пък и твоята коса не побелява.
— Да, така е, твърде много оцветители има в нея. Пряк резултат от кръвожадния темперамент. Добре, Адамс, защото сигурно трябва да си ти. Радвам се да те видя, особено като се има предвид, че никога не отговори на някои въпроси от последното ми писмо за това, откъде си взел тези скарабеи от Първата династия, чиято автентичност, трябва да ти кажа, бе оспорвана от някои завистливи животни. Адамс, драги ми, стари приятелю, добре дошъл хиляди пъти! — И той сграбчи ръцете ми и ги стискаше, като добави, щом окото му падна върху един пръстен, който носех: — Бре, какво е това? Нещо доста необикновено. Но няма значение. Ще ми разкажеш след вечеря. Разреши да те запозная с моя приятел капитан Орм, много добър познавач на арабски и с доста елементарни познания по египтология.
— Мистър Орм! — представи ми се младият човек, като ми се поклони.
— О, добре, мистър или капитан, каквото обичате. Иска да каже, че не е в редовната армия, макар да е бил на фронта през цялата бурска война и ранен три пъти, веднъж направо през дробовете. Ето и супата. Мисис Рейд, поставете още един прибор. Аз съм страшно гладен. Нищо не ми създава такъв апетит, както развиването на мумии. Това съдържа толкова много интелектуални главоблъсканици в добавка към физическата работа. Яжте, човече, яжте. Ще разговаряме после.
И така ние ядохме, Хигс неутолимо, защото апетитът му бе винаги отличен, може би защото той бе тогава практически въздържател. Мистър Орм яде умерено, а аз — както подхожда на човек, живял с месеци главно със зеленчуци и плодове.
Когато храненето завърши и чашите ни бяха пълни с порто, Хигс отпи вода, запали голямата си лула от морска пяна, която винаги пушеше, и побутна към нас кутията с тютюн, служила някога като надгробна урна за сърцето на един стар египтянин.
— Сега, Адамс — каза той, когато ние също бяхме натъпкали лулите си, — разкажи ни какво те е възвърнало от Сенките. Накратко, вашата история, човече, вашата история.
Аз измъкнах от пръста си пръстена, който той бе забелязал — дебела халка от доста светло злато в размер, какъвто обикновена жена би носила на първия или втория си пръст. В него бе монтиран прекрасен плочест сапфир, гравиран със странни архаични букви. Сочейки тези букви, запитах Хигс, дали може да ги разчете.