Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Четиридесетият ми рожден ден ме завари в Кайро като лекар. Това споменавам само защото там за пръв път срещнах Птоломей Хигс, който и в младостта си тогава се бе изтъкнал с необикновените си археологически и езикови способности. Спомням си как в онези дни се шегувах с него, че може да проклина на петнадесет езика като туземец и че можел да чете йероглифи, както епископ чете „Таймс“.
Е добре, лекувах го при тежка атака от тифус, но не взех хонорар от него, защото бе изхарчил до стотинка, каквото притежаваше за скарабеи или нещо подобно. Тази малка услуга съм длъжен да спомена; той никога не я забрави, понеже, каквито и да бяха недостатъците му (лично аз не бих му се доверил да остане сам с някакъв предмет, по-стар от хиляда години), Птоломей бе добър и предан приятел.
В Кайро се ожених за коптка. Тя бе жена със забележително потекло. По традиция в семейството й се твърдеше, че са произлезли от един от фараоните Птоломей, което е доста възможно и дори вероятно. Също така тя бе християнка и по свой начин добре образована. Обаче си оставаше ориенталка, а да се ожени европеец за ориенталка, което се опитвах да обясня на другите, е опасно нещо, особено ако той продължи да живее на Изток; това го отделя от обществено признание и интимност със собствената му раса. Все пак, въпреки че тая моя стъпка ме принуди да напусна Кайро и да отида в Асуан, тогава малко познато място, за да практикувам главно сред туземците, бог знае, че бяхме достатъчно щастливи заедно, докато чумата я отнесе, а с това и радостта ми в живота.
Преминавам през цялата тази история, защото има някои неща твърде отвратителни и твърде свещени, за да се пише за тях. Тя ми остави едно дете, един син, който, за да се препълни чашата на скръбта ми, бе отвлечен от хората на Махди, когато беше на дванадесет години.
Това ме довежда до истинската история. Никой друг не може да я напише. Оливър не желае, а Хигс не може (извън нещо научно или антично той е безнадежден). Така че аз трябва да го сторя. Във всеки случай, ако не е интересна, вината ще бъде моя, а не на историята, която, по съвест казано, е достатъчно странна.
Сега сме средата на юли, а бе миналата година, през декември, когато вечерта в деня на пристигането ми в Лондон, след отсъствието от половин живот, се озовах пред жилището на професор Хигс на Гилдфорд стрийт. На позвъняването ми отвори домоуправителката му, мисис Рейд, слаба и бледа стара жена, която ми напомни и все още ми напомня на съживена мумия. Тя ми каза, че професорът си е у дома, но има един джентълмен на вечеря. Препоръча ми кисело да дойда пак на идната сутрин. С мъка я убедих най-после да информира господаря си, че стар приятел от Египет му е донесъл нещо, което сигурно ще пожелае да види.
Пет минути по-късно аз опипвах пътя към всекидневната на Хигс, която мисис Рейд се задоволи да ми посочи от долния етаж. Това е голяма стая по цялата ширина на къщата, разделена на две от арки, където някога, в георгийските дни, е имало сгъващи се врати. Мястото бе в сянка с изключение на лампата, която светеше върху една маса, подготвена за вечеря, и върху необичайна колекция от антики, включително и две мумии с позлатени лица, подредени в саркофазите си до стената. В далечния край на стаята друга електрическа лампа бе спусната от еркерния прозорец и висеше над втора маса, покрита с книги. При нея видях домакина си, когото не бях срещал цели двадесет години, въпреки че, докато чезнех в пустинята, често си кореспондирахме. С него бе приятелят, дошъл на вечеря.
Най-напред ще опиша Хигс. За него трябва да констатирам, че даже и неприятелите му признават да е един от най-начетените археолози и един от най-големите специалисти по мъртвите езици в Европа, въпреки че никой не би отгадал това по външността му — беше на около четиридесет и пет години. По строеж бе къс и пълен, лице кръгло и червендалесто, коса и брада пламтящо червени, очи, когато можеше да се видят, защото обикновено носеше големи тъмни очила, малки и с неопределен цвят, но остри като игли. Дрехите му бяха толкова неспретнати, чудновати и износени, щото казваха, че полицаите неизменно го приканвали да се маха, когато се шляел из улиците нощем. Такъв бе и е външният вид на моя най-мил приятел професор Птоломей Хигс и само се надявам, че няма да се докачи, когато види това напечатано черно на бяло.