Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
За миг пръстите му забарабаниха по бедрото. Скоро долу щеше да има доста трупове. И много малко от тях щяха да бъдат айилски. „Не е моя работа. Аз не играя, няма ме тук, тръгнал съм на юг.“ Щеше само да поизчака малко, без да гледа какво става долу, и после да си тръгне.
Този Вейрамон — беше чул името на сивобрадия вчера — беше тъп като речен камък. „Никакъв преден патрул, никакви съгледвачи — иначе щеше да знае каква проклетия го чака.“ Впрочем, заради разположението на хълмовете и кривините на долината, айилците също не можеха да видят колоната, а само тънкото облаче прах, вдигащо се към небето. Те обаче със сигурност бяха разположили съгледвачи — не бе възможно просто да разчитат на сляпата случайност.
Изуми се, когато сръга несъзнателно Пипе в галоп надолу по склона. „Какво правя, в името на Светлината?“ Да, но не можеше просто да си стои тук и да чака сами да се напъхат като гъски под ножа. Щеше само да ги предупреди. Нищо повече. Да им каже какво ги очаква и да се махне.
Фланговите ездачи на кайриенците забелязаха появата му още преди да е стигнал подножието на склона, разбира се, чули бързия тропот на копитата на Пипе. Двама-трима веднага снишиха дългите си пики. На Мат не му стана особено приятно при вида на дългите стъпка и половина стоманени върхове, насочени към него, при това три на брой, но очевидно един човек за тях не беше заплаха, особено след като препускаше надолу като побъркан. Пропуснаха го и той възви към челото на колоната, колкото да извика на кайриенските лордове:
— Спрете! Веднага! По заповед на лорд Дракона! Иначе ще ви прелее главите в тумбаците и ще ви натъпче петите в устите за закуска!
Заби пети в хълбоците на коня и Пипе се понесе напред. Мат само се огледа през рамо, за да се увери, че изпълняват нареждането му — бяха спрели, въпреки че изненадващата му поява бе предизвикала суматоха; хълмовете все още ги скриваха от айилците; слегнеше ли се прахът, айилците нямаше как да разберат къде са — след което приведе гръб над шията на Пипе и препусна в бесен галоп напред покрай пехотата.
„Ако изчакам да предадат заповедта на Вейрамон, ще стане твърде късно.“ Това беше. Щеше само да ги предупреди и да се махне.
Пешаците крачеха в карета от по двеста копиеносци, с по един офицер на кон пред всяко каре и по петдесетина стрелци с лъкове или арбалети в тила. Повечето го изгледаха с любопитство, докато профучаваше покрай колоната, но никой не наруши реда. Добра дисциплина. Щеше да им потрябва.
Бранители на Камъка оформяха тила на тайренската колона — с лъскави метални нагръдници и бухнали ръкави на камизолите на черни и златисти ивици, с разноцветни пискюли по плоските шлемове, отличаващи офицерите и подофицерите. Останалите бяха също с ризници, но ръкавите им бяха с цветовете на различните лордове. Самите лордове в копринени камизоли яздеха в самото чело, с пищно украсени брони и големи бели пискюли, а знамената зад тях се развяваха от лъхащия към града ветрец.
Мат дръпна юздите пред тях толкова рязко, че Пипе се изправи на задните си крака, и извика:
— Спри, в името на лорд Дракона!
Това, изглежда, беше най-бързият начин да ги спре, но отначало му се стори, че се канят да продължат и ще го прегазят. Едва в последния момент един млад лорд, когото бе запомнил пред шатрата на Ранд, вдигна ръка и всички дръпнаха юздите. Заехтяха команди, които се разнесоха назад по колоната. Вейрамон го нямаше. Нито един от лордовете не изглеждаше по-голям с повече от десет години от Мат.
— Какво значи това? — настоя този, който бе подал сигнала. Тъмните му свъсени очи изгледаха Мат високомерно над острия дълъг нос, а вдигнатата брадичка беше щръкнала така, сякаш се готвеше да го намушка. Потта се стичаше по челото му и мъничко разваляше впечатлението. — Лично лорд Дракона ми възложи да командвам тази акция. Кой си ти, че…
Той млъкна, когато друг — Мат го познаваше — го дръпна за ръкава и му зашепна трескаво. Валчестото като картоф лице на Естеан изглеждаше и изнурено, и разгорещено — айилците го бяха изцедили здраво, докато им опише положението в града, както беше чул Мат — но той беше залагал на карти с Мат в Тийр и знаеше много добре кой е Мат.
След като Естеан млъкна, остроносият заговори много по-сдържано:
— Не исках да ви оскърбя… ъъ… лорд Мат. Аз съм Меланрил от дома Асегора. Как бихте се разпоредили да служа на лорд Дракона?
— Но защо трябва да спираме? — намеси се Естеан възбудено. — Знам, че лорд Дракона ни нареди да се задържим, но душата ми да изгори дано, ще изгубим всичката си чест, ако седим и оставим айилците да свършат цялата битка. Защо ще ни връзват само да ги гоним, след като бъдат разбити? Освен това баща ми е в града и… — Мат го изгледа и той млъкна.