Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Автомобилът вече се хлъзгаше с блокирали от спирачките колела, гумите оставяха черни следи и се нагорещяваха. Бронята шибна нещастника, но той остана невредим в енергийния си пашкул. Тялото политна, премина през витрината…
В мига, в който мъжът най-сетне рухна на пода на магазинчето, незримият щит се разпадна.
И Алванд усети, че човекът е мъртъв.
Мъртъв заради разрива на сърцето му.
Напускащата тялото душа вече беше достъпна за сетивата на един млад Оръженосец и той внимателно я разгледа. Търсеше причините за смъртта, защото сърцето на току-що умрелия изобщо не бе слабо. Съзерцаваше неспасения клетник и за една кратка секунда научи много за него. Без подробности — само основното — то го интересуваше.
Възрастният мъж не бе нито лош, нито добър. Можеше всъщност да бъде наречен по-скоро добър. При все това не бе имал воля и осъзнаване да гради своя собствен живот. Носил се бе по течението на събитията. И така беше допуснал Съдбата, дарена му по рождение, неотменима от неговата душа, да се превърне от жив инструмент за постигането на щастие в нещо неотвратимо, вкоравено и безкомпромисно. Да се превърне във Фатум. Часът, минута и секундата, мястото на внезапната и нелепа негова смърт — те бяха записани все едно върху камък. И тук нищо не можеше вече да се направи.
Същността на Алванд бе да приема, дори и да не може да се примири, но да посреща неизбежното с достойнство.
И въпреки това стоеше потресен, с притиснати до тялото ръце, с разперени и побелели пръсти. Досега не бе имал толкова директен сблъсък със Съдба, превърнала се в Предопределение. Не би могъл и предварително да я познае — не бе достигнал нужния възрастов етап на самоконтрол и развитие. Бе само Оръженосец. Затова сега трепереше, а човешките му очи се пълнеха със сълзи.
И хората наоколо — онези, които не гледаха с разширени зеници мястото на злополуката, напразно надявайки се да зърнат смъртта, защото смъртта беше неуловима, се озъртаха с недоумение и капчици съчувствие към високия русоляв мъж, който сякаш в унес повтаряше и повтаряше:
— Не успях… не опазих… не успях…
— Ванко?
Иван се обърна към смесения селски магазин, откъдето го бяха повикали. Видя усмихваща се притеснено жена. Косата ѝ бе съсухрена от многократни боядисвания и сега бе в някакъв неопределен цвят, зъбите ѝ чернееха развалени, очите — в рамки от бръчки. Престилката ѝ на продавачка бе измачкана и непрана, отгоре носеше домашно плетена жилетка. Под вълнените три-четвърти чорапи змеят усети мършави крака с изпъкнали вени. Дланите бяха загрубели, ноктите — изгризани. Стоеше прегърбена, жалка, изтормозена. Гледаше го жадно и страхливо.
Той не се поколеба и за миг. Равно я поздрави:
— Здравей, Мариана.
Този път усмивката ѝ бе истинска и разпука маската на годините.
— Не вярвах, че ще ме познаеш! — възкликна тя… и посивя отново. След миг друго пламъче озари нейното лице, но бе далечно отражение на спонтанния радостен блясък. Блясък, който пък бе сянка на отдавнашната Мариана.
— Чух, че говорят, дошъл си бил. Видох те през витрината, па рекох да се обадя… — рече тя извинително.
— Добре си направила.
Не я попита „как си“. Виждаше сам.
— Искаш ли да те почерпя с едно кафе? — погледна го тя с надежда. — Туканка, зад щанда.
— Не пия кафе, но ако направиш един айрян, за мен ще е удоволствие.
Жената чак затаи дъх, вероятно бе очаквала учтив отказ. Зашета, трескаво замаха с ръце, канейки го да влезе.
Магазинът бе подреден идеално, табелките с цените бяха изрисувани на ръка. Иван позна спретнатия, изящен почерк на Мариана. Само дето не можеше да се сети кога преди го е виждал. Навярно просто го разпозна, защото приличаше на нея — отдавнашната.
Той се настани на предложеното пластмасово столче зад стъкления хладилник с колбаси. Тя потрепваше, суетеше се.
— Пушиш ли, Ванко?
— Паля понякога.
— С какви цигари да те почерпя?
— Ти пушиш ли?
— Не. Слава Богу, има̀х късмет да не ги почна истински.
— Тогава и аз няма да пуша.
— Заповядай айряна.