Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
… и да не палиш даже светлинка.
Помисли си, че трябва да бъде смела, и се сети за продължението:
Гаражната врата сега ще трябва да отвориш — ключът до кухнята, да знаеш, ще го стори…
Когато протегна ръка пред сензора на вратата на кухнята, гаражната врата се плъзна нагоре на безшумни ролки. Иззад сенчестата грамада на колата можеше да види под уличната лампа пътя чак до края на „Бийкмън корт“.
Кристабел заобиколи колата, като си рецитираше стихотворението на господин Селърс. На минаване покрай вратата за пътника видя вътре нещо, прегърбено на шофьорското място. То толкова много я изплаши, че тя едва не извика, макар веднага след това да различи, че това е само голяма пластмасова торба. Но дори и така, дори да беше само торба, тя не й хареса. Забърза към задницата на кадилака.
А после намери и малката вратица, която пък зад номер четири е скрита…
Номер четири беше на табелата с номера на колата. Дръпна крайчето й и цялата табела се смъкна. Зад нея имаше място, където в колата можеш да сложиш нещо — беше старовремска кола, както веднъж й беше обяснил господин Селърс, и не работеше нито на ток, нито на пара. Обаче беше й казал още, че колата е била в гаража, когато се е преместил в къщата. Но господин Селърс се държеше винаги така, все едно колата е негова, и се гордееше с нея.
Разви капака, после разгъна дебелата дреха, пъхна единия й край в дупката и я набута, колкото можеше. Докато го правеше, уличната лампа зад нея изведнъж угасна. Стана толкова тъмно — сякаш всички лампи на света бяха угаснали изведнъж.
Кристабел задържа дъха си. Можеше да види дълбокото, дълбокото синьо небе и звездите през отворената врата на гаража, така че не беше толкова страшно, колкото си бе помислила първоначално. А и господин Селърс й беше казал, че това ще се случи, пък и тя почти беше приключила специалната си задача.
Отстъпи крачка назад от дрехата, вдигна малката пластмасова тубичка и натисна бутона. Изскочи искра. Въпреки че го беше очаквала, тя се стресна и изпусна пластмасовия предмет, който изтрополи по пода на гаража и се изгуби някъде. На пода нямаше нищо освен сенки — плътни и черни. Тя не можеше да види нищо.
В гърдите сърцето й направи „туп-туп“, сякаш в нея беше хваната птица в капан, която се опитва да се освободи. Ами ако беше загубила пластмасовата тубичка? Господин Селърс щеше да си има неприятности — беше й казал, че това е много-много важно, — а може и тя да си имаше неприятности, и мама и татко толкова щяха да се ядосат, а и можеха да затворят господин Селърс. Кристабел клекна и взе да я търси. Веднага напипа нещо сухо и пукащо. Пак едва не извика, но макар наистина да я беше страх какво ли можеше да има на пода (паяци, червеи, змии, още паяци, скелети като в призрачната къща), трябваше да продължи да търси тубичката, просто трябваше. Господин Селърс й беше казал да го направи, когато изгасне уличната лампа. Той беше казал! Кристабел се разплака.
Най-сетне, след много време, усети меката пластмаса под пръстите си. С подсмърчане се изправи, после пак намери опипом пътя до колата. Държеше предмета далеч от себе си, така че да не се уплаши, когато натисне бутона. Искрата изскочи и се превърна в огън. Тя хвана края на дрехата — внимателно, точно както беше казал господин Селърс — и я поднесе към огъня. Дрехата се запали — слаб огън, само малко синьо ръбче, което пушеше. Натика ръкавиците си в дупката, за да не позволи на табелата с номера да се затвори, после издърпа горящия край на дрехата колкото можа понадалеч от колата, без да я смъкне цялата на пода. Бързо излезе от гаража, като си повтаряше последната част от стихотворението — отчасти за да е сигурна, че помни, отчасти защото наистина я беше страх. Отвън натисна бутона на стената и гаражната врата изсъска надолу.
Сега, след като беше свършила почти всичко, Кристабел се обърна и затича нагоре по „Редланд“ колкото можеше по-бързо. Всички къщи бяха тъмни, но сега бяха угаснали и всички улични лампи, така че, докато тичаше, само звездната светлина й показваше пътя. Когато зави зад ъгъла и забърза надолу по „Стилуел“, хвърли пластмасовото нещо, което правеше искри, в някакви храсти. И после, щом стигна до полянката пред собствената си къща, уличните лампи изведнъж пак засветиха. Забърза към предната врата.