Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Кристабел беше забравила за алармата. Когато отвори вратата, говорителите из цялата къща запищяха и толкова я уплашиха, че тя едва не се напишка. Над ужасния звук чу виковете на баща си. Ужасена се затича с всичка сила и влезе в спалнята си точно преди вратата на родителите й да се отвори с трясък. Сваляше палтото, обувките и дрехите си и се молеше да не влязат. Точно си беше облякла пижамата, когато майка й се втурна в стаята.
— Кристабел? Добре ли си? Не се плаши — алармата е, но мисля, че се е включила случайно.
— Според мене сигурно токът е спирал — извика баща й от хола долу. — Всичките стенни екрани са изключили, а часовникът ми е с почти един час напред от кухненския. Сигурно токът е включил алармата, когато е дошъл.
Майка й точно беше завила Кристабел в леглото и тя се свиваше под завивките с усещането, че сърцето й тупка вече по-бавно, когато пламъкът най-сетне стигна до резервоара на кадилака на господин Селърс. Гърмът беше такъв, все едно сам Господ бе плеснал с ръце — изби прозорците на километри и събуди почти всички в базата. Кристабел изпищя.
Майка й се върна в спалнята и този път седна до нея в тъмното, галеше я по врата и й говореше, че всичко е наред, че е газопроводът или нещо такова, че е много-много далече. Кристабел се сгуши до корема на майка си — усещаше се толкова преизпълнена с тайни, че сякаш и тя можеше да избухне. По короните на дърветата отвън проблясваше светлина, когато пожарните коли преминаваха бързо покрай тях — ии-уу, ии-уу, ии-уу…
— Хей, земеделецо, в дома ти има много отрязани глави — изкоментира Зуни.
Малки жълти маймунки усърдно пренареждаха декора на Орландовото обиталище. Две от тях добавяха умопомрачителни, недодялано изработени мустаци на отрязаната глава на Черния принц елф, а пет — шест други превръщаха тялото на Червея от кулата Морсин в прозрачен улей; докато Орландо ги наблюдаваше, малка бананова маймунка се плъзна по корема му между камарата ценни животински трофеи на Таргор.
— Отрязани глави? О, да. Прекарвах много време в средните земи. Знаеш ли това?
— Досада — произнесе Зуни. — Убиваш чудовища, търсиш съкровища, трупаш бонуси. Дрън-мрън-брън.
Всъщност Орландо не можеше да спори. Обърна се да погледне други две маймунки, превръщащи историческите сцени от Карагорумския гоблен в процесия от рисувани змии, които се чукат. Намръщи се. Притесняваше го не толкова темпераментният вандализъм — старият декор му беше втръснал достатъчно, — колкото очевидната леснота, с която ужасното племе беше преминало през охранителната му програма. На група инженери например от „Индиго“ това би им отнело цял следобед, а малките идиотчета го бяха свършили за минути. Изведнъж разбра как трябва да са се чувствали родителите му, когато се беше опитал да им обясни какво прави в мрежата.
Бийзъл се появи от една дупка в тавана и веднага беше нападнат от рояк мини-маймуни.
— Ако не разкараш тия неща — предупреди агентът, — ще ги разкарам аз.
— Моля. Бих искал да видя как ще се справиш.
Бийзъл сви в стегнат възел краката си, за да ги предпази от маймунките мародери.
— Фредерикс иска разрешение да влезе. Орландо усети как в него се разлива топлина.
— Да, разбира се. Пусни го… я… пусни го вътре. — Очевидно трябваше да си уточни родовете. Ако Фредерикс искаше да се отнасят с него като с момче, значи е момче. Точно като в доброто старо време. Поне донякъде.
Фредерикс се вмъкна и върху него веднага се нахвърлиха летящи жълти създания. Орландо го огледа, докато той инстинктивно размахваше ръце, за да разчисти зрителното си поле — можеше да ги направи прозрачни, ако се беше сетил, тъй като познаваше капацитета на Орландовото обиталище почти толкова добре, колкото и създателя му. Мускулите на Фредериксовия сим не бяха толкова импозантни. След като беше научил за болестта на Орландо, може да си бе помислил, че здравенячестият му вид е неуместен.
— Маймунос хвъркатос! — извика един от племето, жужейки пред лицето на Фредерикс. — Ние върховно на татенце културен клуб! Пляс-пляс опашките!
— Боже, Орландо, те това е купон — изръмжа Фредерикс и отпъди едно малко маймунче, клатещо се пред симулираното му ухо. — Страхотно се радвам, че не го пропуснах.
— Да. И аз се радвам, че не го пропусна.
Настъпи неловка тишина — ако не се брои бърборещото и неспирно жужащо племе, — после Орландо плесна с ръце. Жълтият облак се пръсна на маймунски частици, които се разположиха върху разни виртуални повърхности.
— Момчета, искам да ви помоля за една услуга. — Опитваше се да изглежда като човек, на когото тълпа роднински дечица наистина биха помогнали. — Наистина много се нуждая от помощ.