Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
„Илиена, моя любов, прости ми.“
Празнотата потръпна и за миг Ранд се олюля на ръба на унищожението. Вълни на Единствената сила се заразбиваха през него в пяната на страха; покварата сякаш се втвърди около сърцето му като смрадлив камък.
Стиснал перилото с побелели пръсти, той се насили да върне кротостта си, насили се да се удържи Празнотата. И отказа да слуша повече мислите в главата си. Напрегна всичко у себе си само в едно — в преливането, в методичното изпепеляване на хълм след хълм.
Скрит в рядката горичка на билото, Мат стисна муцуната на Пипе, за да не изцвили, и загледа хилядата айилци, настъпващи към него по хълмовете от юг. Слънцето вече се показваше на хоризонта и мяташе дълги Парцаливи сенки от едната страна на подтичващото кафяво множество. Топлината на нощта вече отстъпваше на дневната жега. Въздухът щеше да затрепти от зной щом слънцето се издигнеше още малко по-високо. Той вече започваше да се поти.
Айилците все още не бяха го видели, но той не се съмняваше, че ще го зърнат скоро, ако останеше да чака. Едва ли беше от значение, че най-вероятно бяха от хората на Ранд — ако Куладин разполагаше с хора на юг, денят щеше да стане много интересен за онези, които бяха имали глупостта да се напъхат в самия център на битката. Едва ли беше от значение, защото той не мислеше да рискува да се остави да го видят. Твърде близо бе вече — на един хвърлей на стрела, — за да проявява подобно безгрижие. Мат разсеяно опипа прореза в палтото си — точно под рамото. Добра стрелба, и то по движеща се мишена, едва видима сред дърветата. Щеше да го признае с охота, стига той самият да не беше се оказал мишената.
Без да сваля очи от приближаващите се айилци, той предпазливо издърпа Пипе по-навътре в рядката горичка. Разправяха, че айилците можели да надбягат конник. Не смяташе да го проверява.
След като дърветата го скриха напълно, той яхна коня и възви на запад. Човек не можеше да бъде прекалено предпазлив, ако искаше да остане жив, днес и на това място. На запад. Все на запад.
Денят беше започнал съвсем добре — Мелиндра се бе изнизала от шатрата за някаква си среща с Девите още два часа преди изгрев слънце. Мислеше го за заспал и дори не погледна към него, а си мърмореше нещо за „Ранд ал-Тор“, „честта“ и „Фар Дарейз Май над всичко“. Звучеше все едно че спори със себе си, но честно казано, на него му беше все едно дали се кани да направи Ранд на туршия, или да го сготви на яхния. Само минута след като тя излезе от шатрата, той вече тъпчеше вещите си в дисагите. Никой не го и погледна, докато оседлаваше Пипе. Добро начало. Само дето не беше включил в сметките си колоните на Таардад и Томанеле, и на всеки друг от проклетите им кланове, изсипващи се от юг. Никаква утеха не беше и това, че придвижването им много напомняше за нещата, които беше изломотил пред Лан. Искаше да потегли на юг, а тези айилци го бяха принудили да се отклони към Алгуеня. Точно натам, където щеше да се разгори битката.
След още миля-две подкара Пипе нагоре и спря сред редките дървета на билото. Този хълм се оказа по-висок от околните и оттук имаше добра видимост. Този път не се виждаха айилци, но колоната, виеща се в долината между хълмовете, с нищо не беше по-добра. В челото водеха тайренски конници зад няколко ярки знамена на лордове, следвани на малко разстояние от дебела настръхнала змия от копиеносци, дишащи праха на тайренците, а после се точеше конницата на кайриенците с техните многобройни пряпорци, вимпели и цон. Кайриенците не поддържаха никакъв ред и напредваха безразборно, докато лордовете сновяха напред-назад, за да си разменят по някоя дума, но поне поддържаха флангове от двете си страни. Във всеки случай, веднага щом отминеха, пътят му на юг щеше да се очисти. „И няма да спра, докато не мина половината път до проклетата Еринин.“
Някакво бегло движение привлече погледа му далеч пред челото на колоната долу. Изобщо нямаше да го забележи, ако не беше толкова нависоко. И, разбира се, ездачите също нямаше да го забележат. Той измъкна малкия си далекоглед от дисагите — Кин Товийр си падаше по заровете, — загледа се натам, където го бе забелязал, и тихо подсвирна през зъби. Айилци, поне толкова на брой, колкото мъжете в долината, и дори да не бяха от хората на Куладин, явно бяха решили да им поднесат малка изненада, защото бяха залегнали сред храстите и сухите листа.