Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ти май си единственият — разлепи устни Иван, втренчен в огънчето, — който абсолютно безкористно я обича… Съвсем истински. Просто така. Сигурно по този начин го могат само бащите. Още не знам. Вие с Елена ѝ дадохте много обич, без да искате нищо в замяна. Без да се набърквате в живота ѝ. Без да я карате да следва ваши амбиции. Без да смятате, че щом ви е дете, значи ви дължи нещо. Това е…
Много змейско, довърши наум. Да уважаваш съдбата на детето си. Да не го смяташ за своя частна собственост. Всеки нов живот има задължения към следващия, не към предишния. На предишния дължи само уважение, но не и обвързване, не и съобразяване за своя сметка. За сметка на Съдбата си. Да, змейско е.
— Това е чудесно — довърши изречението си Иван. — Въпреки че не ви е леко. Винаги съм ви обичал за това, че не предпочитате лесния избор, а правилния.
Премълча, че те не „мислеха най-доброто“ на дъщеря си, а я оставяха да го мисли сама. Подкрепяха я от момента, в който Искра започна да се държи като възрастна, и не се шокираха от годините ѝ, в които тя реши, че вече е пораснала.
— Изобщо, голяма работа сте с Елена, бате Митьо. Да! — Иван енергично изтръска цигарата, сякаш постави точка.
Димитър побутна и намести очилата на носа си. Почеса плешиво теме, набръчка кръгло чело — все още белязано с резка от каскета — и щърбаво се ухили:
— Оти се’а ме караш да се чешем, дека не ме сърби?
Засмяха се дружно, по мъжки.
— Ми ти от’ се чешеш?
— Аде де!
Едва що смехът им заглъхна и Димитър понечи да зададе въпрос. Иван отгатна намерението му и го отклони със свое питане:
— Как е Пеле?
— Манчо? Оня, футболистчето? Той се преби на един строеж преди… чакай да ти кажа… Абе малко след като доларът литна на три бона. Да…
Иван сведе очи, а бате Митко добави:
— Не бе, по-рано почина момчето. Още когато министъро викаше по телевизора: Братя, не купувайте. Май така беше… Синът му обаче играе. Ама да можеше да иде като Стоичков в чужбина, а така че се затрие по нашите си отбори. Ни ти пари кат пари, ни ти слава. Ама гот играе, здраво. Нема кой да му обърне внимание от големците по БФС-то… Циганин бил! Ами че Чирков да не е швед на практика!?
— Жалко за Пеле…
— Не казвам, че не е. Обаче… те на̀.
В настъпилото мълчание Иван чакаше бате Митко да го попита онова, на което можеше да отговори… ала не искаше. Още не. А пък ако може — никога.
Димитър се размърда, пейката скръцна. Иван вдигна лице.
Гледаха се и не продумваха.
Димитър повдигна вежда: Хубаво — Манчо. Ами ти?
Иван сви очи: Внимавай, бате Митко — ще взема и да ти кажа.
Димитър упорстваше.
— Ходил си на гробищата. Май.
Иван поклати глава, но погледът му остана вързан като с конец за Димитър.
— Палнах свещичка на мама. Благодаря ви, че се грижите за паметника.
Погледите им оставаха кръстосани.
Димитър изтърва запалката и се наведе да я вземе. Гласеше се да рече нещо.
— Знаеш ли какво — в сериозността му се долавяха дяволитите искрици на „даскалския“ поглед. — Я да пийнем от онази ракийца с дюлите. Да си потраем, да си послушаме Рейнбоу и Цепелин. От твоята касета, аха, същата, дето ми я беше подарил.
— Ти я пазиш…?
— Питаш! Е? Офертата приемаш ли, пане? Да вадим ли дамаджанката? Ем че сипем кюмур на котлето.
— Задаваш ми отговори.
— За парното ли?
— За дамаджанката.
— Мъжка приказка! Ха такъв те искам! А то… — намръщи се в показно недоумение. — А сега, като по-голям и по-нахален, на практика ти оставям най-тежкото. Да стъкмиш салата и да довлечеш касетофона! — Той стана, пъхна ръце в джобовете и очерта с подаващите се палци категорична водоравна линия. — И без мене никакво слушане! Само радио „Тангра“… Леле, кака ти какви ще ни завариии…
4.
Автомобил връхлетя автобусна спирка. Удареният отхвърча и заедно с пръски стъкло от витрината влетя в магазинчето за обувки, помете стелажите и замря на пода. Странна бе липсата на каквито и да е наранявания, нямаше и никаква кръв. В моргата дежурният патологоанатом не повярва на полицаите, че човекът е починал при ПТП, защото не откри и сериозни вътрешни травми. Накрая в акта за смъртта бе записано: Инфаркт вследствие силен стрес.
Алванд предусети какво ще се случи, ала уви — едва в последния момент. Той премина в интензивно времеделене, но скоростта на връхлитащата кола не му остави алтернативи за действие. Тутакси се отказа да поеме и угаси кинетичната енергия на машината, защото имаше вероятност да убие шофьора. Освен това отделената при мигновеното спиране странична топлина би довела до експлозия на петролното гориво в резервоара. Затова змеят насочи вниманието си към хората, които можеха да бъдат прегазени. Бяха трима. Двама от тях успяха да реагират и Алванд само леко ги тласна да се махнат по-бързо оттам. Човекът в средата обаче нямаше никакъв шанс да се измъкне или да бъде отместен. Оръженосецът го облече в енергиен щит, докато изтичаше последният миг преди сблъсъка.